Людмил Ангелов и музиката като убежище

Интервю на Теодора Станкова с Людмил Ангелов

Той е дарен свише от мощен талант. И е подчинен и отговорен към този дар божи.  Знае, че талантът изисква да го уважаваш, да му се подчиняваш, да му се отдадеш и да му се молиш да не те изостави. За него човек постоянно трябва да се грижи, за да блести и осветява пътя му. И да огрява със светлина тези, които са около него.

Той е истински виртуоз. Неизброимият списъкът с престижни международни награди, на които е носител, самостоятелните концерти, които започва да представя още преди да е завършил музикалното училища, фактът, че в консерваторията става първият в историята й студент, комуто е разрешено да си взима изпитите, без да посещава лекции и така завършва вместо за пет години за три, а двата си държавни изпита полага в един и същи ден… са само част от мита как Людмил Ангелов се е превърнал в една от най-големите съвременни музикални  сензации.

Наблюдавам го как се движи. Влага енергия и смисъл във всичко, което прави. Отговорен е към времето. Признава, че няма време да изчита всичко, написано за неговите успехи от музикалната критика. Но реакциите на публиката винаги разпознава безпогрешно.

Определя ми среща за интервю в „+ това“. Предпочита тихо място в уютно затворено пространство. Избира дискретния чар на анонимността, пред помпозността на парвенютата. Той е звезда. Свикнал е да събира любопитните погледи на посетителите навсякъде по света. Световноизвестният виртуоз на пианото космополитно разделя времето си между Толедо, където живее със семейството си, България и останалия свят, защото музиката не може да принадлежи на една държава. Негов дълг е да разпространява музикалната култура както зад граница, така и в България.

Част от изпълнението на този дълг е вдъхновеният и организиран от Людмил Ангелов вече седма година музикален фестивал „Пиано Екстраваганца“. (Фестивалът е част от Календара на културните събития на Столична община, организира се с подкрепата на фондация „Америка за България“ и Столична община).

Ден преди заключителния концерт на фестивала разговарям с пианиста за спасението в музиката, за сцената и живота, който е част от изкуството, за развитието и инертността, за рекалкулацията на приоритетите и приемствеността в изкуството. 

 

Как се стигна до този избор – „Пиано екстраваганца“?

Този фестивал е малко отражение на едно мое хоби. Вече 15 години се занимавам с намиране и разучаване на непознати партитури за пиано, също и камерна музика с участието на пиано. Съвсем случайно, ровейки се из дебрите на интернет, се запознах онлайн с двама колекционери на такива нотни текстове – единият е от Аржентина, другият от Германия. Те ме свързаха със съмишленици от цял свят и впоследствие създадохме сайт, наречен „Пианофилия“, обединяващ приятелите на пианото. В сайта разменяме информация и стари партитури от XVIII-и и XIX-и век. Разбира се, не говорим за познатите музикални гении, който са общодостъпни. А за творци, които по субективни причини са останали в сянката на тези големи имена, но чиято музика е много стойностна и, за съжаление, непозната. Някои от тези материали са трудно достъпни – намират се главно в библиотеките, където разполагат само с по един екземпляр. Всичко се сканира и в дигитален формат се споделя между регистрираните посетители на сайта. Паралелно създадохме наша затворена група на колекционерите с най-богати частни колекции на партитури.

За да попаднеш в тази група, трябва всички останали членове да одобрят кандидатурата ти. Интересното е, че повечето от половината участници в нея не са музиканти. Общото, което свързва тези хора от различни националности и с различни професии, е любовта към пианото и интересът към редките музикални произведения.

А при мен има чисто професионално любопитство – искам да ги изсвиря, да си ги имам. Така създадох собствена колекция, обединяваща имената на много композитори, които не познавах. И в един момент започнах за си задавам въпроса – чудесно е, че имам прекрасна колекция, но има ли реална полза от това? Така се появи „Пиано екстраваганца“, фестивал, чийто приоритет е представянето на непознати автори. Вече седма година под моя лична селекция представяме на публиката част от тези непознати произведения. Даваме шанс да бъдат чути, да бъдат харесани.

Как привличате публика? Фестивалът е за хора, които имат специализиран интерес. Наблюдава се една тенденция изкуството да се класифицира като класическа музика „за забавление“ и „сериозна“…

Публиката все по-трудно пълни залите. Наскоро Найден Тодоров, който е новият директор на филхармонията, която стопанисва зала „България“, ми сподели, че от ден на ден става все по-трудно тя да се напълни. Сходно е и на концертите на радиооркестъра. Не знам дали проблемът е чисто финансов или пазарът е малко пренаситен… Цената на билета е между 15 и 20 лева, което се съизмерва с цената на билет за кино. Всъщност не е кой знае каква цена, нали?

Но явно за хората, които имат отношение към класическата музика, проблемът е и финансов. Това е една по-възрастна публика, хора които нямат големи доходи, за да присъстват на всичко и се налага да направят някакъв подбор. Излиза, че ние музикантите взаимно си отнемаме публиката. Това е тенденция, която забелязвам през последните 2-3 години. Но това не означава, че трябва да спрем. Не е лесно, но пък ако седим и чакаме публиката сама да дойде, няма да стане.

Аз залагам на по-млада публика. Искам да привлека младите и мисля, че това е пътят.

За втора поредна година правим ден на отворените врати и съм приятно изненадан, че на тези срещи идват много деца. На този фестивал давам и 2 стипендии. Идват не само възпитаници на музикалното училище, които имат ясен интерес. Идват и деца, които никога не са свирили. Искат да излязат, да пипнат рояла, търсят контакт с мен, интересуват се. Т.е. идеята ни е да привлечем и една потенциална публика, на която да създадем усет и критерий за музикалното изкуство. Да видят, че то не е остаряло и не мирише на нафталин, а е живо изкуство, което обогатява и си струва да се докоснат до него. Голяма част от децата, които посетиха тази година деня на отворените врати, бяха идвали и миналата година, което означава, че чакат събитието с нетърпение.

През годините сме имали много интересни проекти. Миналата година ни гостува Петер Бенсе – млад унгарски пианист, който свири на ръба между поп и класика. Той е изключителен професионалист, завършил е Бъркли колеж за музика в Бостън, освен някои от наградите си, направи и световен рекорд за Гинес и стана „най-бързия пианист“. Класически пианист, той постигна огромен успех, като представи в YouTube свои аранжименти на най-прочутите хитове на Майкъл Джаксън, изпълнени от него на солопиано. За броени седмици имаше над 15 милиона гледания.

Преди 2-3 години ни гостува млада пианистка от Турция, която представи клавирни аранжименти на Пинк Флойд за пиано, представи ги с мултимедия.  

Подобни пърформанси привличат именно по-младите. Обичайната публика на класическа музика гледа малко скептично на тях. Но аз съм отворен за подобни концерти, които привличат една различна аудитория. Имам и други идеи за това как да привличаме и създаваме в бъдеще публика, вярна на фестивала и на неговото тематично съдържание.

На седмата година каква е равносметката?

Трябва да сме доволни - имаше страхотни концерти, може би като ниво е най-високото, което сме имали до момента. Макар че разполагахме с по-малко пари от миналата година. Познавам много колеги артисти и мога да разчитам на личните си контакти. Опитвам се да убедя по-младите звезди, които все още не са станали така непостижимо скъпи, да участват във фестивала.

До момента са ни гостували трима от най-известните пианисти в света. Евгени Божанов, най-добрият наш пианист от младото поколение. Инголф Вундер, австрийски пианист, който през 2010 г спечели втора награда на най-престижния световен конкурс „Шопен“. Тази година ни гостува и един феноменален 18-годишен музикант -  A Бу (Китай), който дойде от Ню Йорк специално за този фестивал. Изумен съм как на 18 години може да се свири по този начин! Той е най-младият носител на първа награда на големия конкурс за пианисти на джаз фестивала в Монтрьо. Паралелно с качествата си на джаз музикант и импровизатор, съчетава класиката. A Бу представи клавирен рецитал, посветен на 80-годишния юбилей на големия съвременен композитор Николай Капустин, който също съчетава джаза и класиката, като всичко е записано нотно, няма импровизация.

Не ви ли разпилява този фестивал? Като музикант от такъв ранг как съчетавате мениджърския с музикантския талант?

Очевидно, че ме разпилява. Но аз съм вече на 56 години и мисля, че е дошъл моментът да направя нещо не за себе си. Досега съм мислил много повече за себе си и за кариерата си. На определена възраст човек трябва да преподреди приоритетите си.

Гледам да понамаля своите лични изяви и да посветя малко повече време на преподаването – почетен професор съм в Нов български университет и всеки месец идвам от Испания за по една седмица, за да преподавам. Това е мое лично време, от което лишавам и семейството си. Но го правя с ясната идея, че приемствеността в изкуството е нещо много важно. Аз съм се учил тук, в тази държава, а сега е мой ред да помогна на младите талантливи хора. Считам го като част от кръговрата на живота. Докато си млад, е естествено да искаш да се изявиш, да си на върха, да постигнеш максимално най-добрата си реализация. В един момент обаче творецът трябва да спре да бъде егоист и да дава.

Изпълнителят е проводник на това, което някой друг е сътворил. Как това калява егото му?

В отминалите епохи на класическата музика фигурата на изпълнителя и на композитора е била една. Не е имало разделение като сега – на музиканти, които свирят чужда музика и музиканти, които само композират, а самите те не свирят. Според мен това разделение е една от основните грешки, които допускат класическите музиканти днес. За да бъдеш добър изпълнител, трябва да разбираш от композиция. Трябва да четеш добре езика, който се опитваш да заговориш. Т.е. да си вникнал в дълбочина в материята - да знаеш какви са формалните процедури на един композитор, каква е хармонията му, каква е естетиката му. Ако всичко това не е минало през ръцете на един изпълнител, той пак ще свири и вероятно ще бъде много добър технически, но няма да бъде музикантът, който наистина интерпретира музиката.

Поради това разделение сега има изпълнители, които свирят някак и изобщо не знаят как се композира музика. Има и музиканти, които композират, но изобщо не са наясно дали това, което композират, може да се изсвири.

Това технократство в изпълнителското изкуство е ужасно – стига се до техническа перфектност, но всички свирят еднакво. Нямат индивидуален почерк, защото се водят от щампи и не вникват в дълбочина.

Как това може да се промени според вас?

До това разделение се стига и заради много орязаните програми в музикалното училище. Но дори и да не се учи всичко, студентите трябва да носят в себе си интереса. Защото се готвят да станат музиканти, а не само да натискат клавишите.

Това което трябва да се направи, е да се въведе задължително предмет импровизация във всички музикални учебни заведения.

Импровизацията е абсолютно забравена. Когато няма ноти и е зададена тема, дори и на музикант, който има импровизаторски талант, но няма достатъчно багаж по хармония, по форма и полифония, може да му се получи нещо много нелепо…

Импровизаторският талант трябва да бъде подплатен. Дори и джазмените репетират предварително импровизациите си и не излизат на сцената, без да си подготвят предварително хармонична схема.

Другото, което куца в музикалното образование е, че много малко се свири камерна музика. Основно правило при камерната музика е първо да се научиш да слушаш. Аз съм пианист – свиря само на пиано. Със себе си съм свикнал, но когато има още трима и всеки свири по своя начин? Тогава се изисква съвсем друго ниво на концентрация, за да можеш хем да свириш, хем да слушаш и да реагираш мълниеносно на това, което свирят колегите ти. Това е също огромна школа, която блести с отсъствието си в момента.

Ако това се промени и се наблегне на камерната музика, ако предметът импровизация се наложи в консерваториите, кръгозорът на младите музиканти значително ще се разшири.

Някой трябва да се ангажира с това - преди всичко Министерство на образованието, от което зависят подобни решения. Аз, независимо от учебната програма в момента, си тормозя моите курсисти - карам ги да импровизират, да правят анализ и т. н.

Имате много награди и признания като творец. Какво прави наградата с твореца?

Конкурсите са едно необходимо зло за развитието на всеки музикант в края на XX-и началото на XXI-и век. Почти невъзможно е да направиш значителна кариера, ако нямаш поне една първа награда от голям световен конкурс. Наградите, освен че дават самочувствие, преди всичко отварят врати и създават контакти. Нещо, което е от фундаментално значение за реализацията на всеки музикант. Все пак, най-голямата награда е, когато творецът е доволен от себе си. А това се случва много рядко, поне на мен. Самокритичността е моторът, който ни осигурява придвижване към съвършенството, което никога не достигаме. Но този стремеж ни дава енергия да продължим да работим.

При нас, пианистите, обемът от информация, която трябва да приемем, е огромен. Ние редом с  диригентите четем една партирура на много петолиния. Но в много случаи диригентите ползват партитурата на концертите. Докато ние почти винаги свирим наизуст. Целият този обем трябва да се възприеме, да се вкара в паметта, да бъде осъзнат и след това да бъде възпроизведен. И то добре. Което изисква една огромна ежедневна работа. Никога не можеш да кажеш, ето вече съм много добър и няма нужда да свиря.

Като сте толкова самокритичен, давате ли ухо и на професионалната критика?

Ако идва от колеги професионални пианисти, винаги се вслушвам в това, което ми казват. Ние свикваме със свиренето си. Едно второ слушане е полезно.

Но на т.нар. професионална критика не обръщам внимание, тя за мен е отдалечена до абсурд. Ще ви дам пример. В миналото музикална критика са писали Роберт Шуман, Пьотр Илич Чайковски, Клод Дебюси. Гениални композитори, които очевидно знаят нещо за музиката. Днес в много от случаите критиците са хора, които никога не са излизали на сцена, а и не са написали и един ред музика. С целия ми респект към тях, не искам да кажа, че са невежи, но тази т. нар. професионална критика лично на мен не ми е интересна. Защото аз съм си най-строгият критик сам на себе си.

Щастлив човек ли сте?

Господ ме е дарил с талант и както казва френската поговорка „ла ноблес оближ“,

което означава „благородството задължава“. Когато имаш някакъв талант, независимо до каква степен оценяваш какъв е, това те задължава да го развиваш. И аз съм щастлив, че мога да правя точно това, което ми доставя огромна радост и в същото време с това мога да си изкарвам прехраната. Трябва да съм щастлив човек… Поне в професионален аспект… От друга страна, за да бъдеш винаги на максималната висота, трябва да бъдеш егоист. А от това страдат близките хора около теб. Но се надявам, че талантът ми и това, с което се занимавам, прави и за тях живота позитивен.

Колко време посвещавате на свиренето?

Когато съм зает с организация – сутринта обикновено съм пред компютъра. И едва в по-късните часове на деня се затварям и свиря. Иначе, когато не съм зает със странична дейност, предпочитам да свиря сутрин. Най-пълноценното и най-полезно е свиренето сутрин, когато мозъкът е отпочинал. Според рецептата на големите изпълнители, три часа свирене сутрин е необходимата хигиена на пианиста. Следобед, ако има време и желание, може още два часа. Но като цяло отмина този период, когато съм свирел по 10 часа на ден.

Представяте ли си един ваш ден без свирене?

Вече да. Защото, както казах, има и други неща, които ме интересуват и които започват да ми стават приоритет. Не, че не ми липсва свиренето – липсва ми, но понякога се налага.

И никога ли не е имало момент, в който да сте намразили пианото?

Не. Не мисля, че ще има такъв момент. За мен пианото е най-верният приятел. Никога не ти изневерява. Винаги клавишите са там и те чакат. Понякога е наистина тежко или малко скучно, когато до втръсване трябва да повтарям едни и същи неща, докато ги перфекционирам. Но това е, така да се каже, черната работа, която остава между 4 стени, между мен и инструмента. За нея никой не знае.  

И всъщност, наред с черната работа, тези моменти на уединение с пианото са за мен най-емоционалните, най-красивите, най-запомнящи се. На сцената много рядко изпитвам такива вълнения.  

А на сцената как се чувствате? Как публиката ви помага?

Харесването на публиката не е въпрос на аплаузи. То се усеща по време на самия концерт, по обмена на флуиди, когато го има. Не винаги се случва. Има концерти, когато го усещам, и други концерти, когато не го усещам. Според мен не зависи от мястото, а от определена ситуация. До голяма степен зависи и от моята настройка. Процесът е двупосочен, аз не очаквам само от публиката, трябва и аз да съм настроен на вълна да комуникирам. Това са концертите, когато се чувствам най-освободен, най-предразположен за диалог. Ако не се чувствам на сто процента подготвен, тогава по-скоро съм внимателен.

Къде публиката е най-радушна по света?

Като прием и радушна реакция на публиката, няма да забравя концерта си в Аржентина преди много години. И друг един по-скорошен спомен – концертът ми в Корея тази година. Свиря, не помня от кога, но никога не съм имал подобна реакция на публиката. Шумна и възторжена като на футболен мач. И след концерта, след всяка продължителна овация, излизам да свиря бис. Един, втори, трети, четвърти път… И всеки път, дори само факта, че излизам пак, за да се поклоня, без да знаят дали ще свиря или не, става повод за всенародно веселие. Не знам дали там винаги реагират така, но този възторг маха и най-малката бариери между теб и публика.  

Тук в Европа хората изглежда са поуморени след толкова векове слушане на тази музика. Докато на Изток тази музика се посреща с огромен ентусиазъм, залите са препълнени с млади хора, цели семейства идват с децата си да слушат. Когато свиря в Корея или Китай, усещам съвсем друго отношение. Когато правя майсторски клас, всички снимат с камери, искат да запаметят какво съм казал. Тази култура тук я няма. Не че няма интерес, но той не е сравним с тази жажда за познание, която виждам на Изток.

За нас, музикантите е лесно, защото нашият език е най-универсалният, нямаме езикова бариера. Затова пък и конкуренцията е жестока… И все по-трудно става. Едно огромно цунами идва от Азия и ни залива с невероятно съвършени музиканти. Явно бъдещето на класическата музика ще бъде някъде далеч на Изток.

От какво ви спасява музиката?

Музиката е прекрасен оазис, който може във всеки един момент да ме спаси от сивото ежедневие, от един неприятен тежък ден. Когато отида в моето студио и започна да свиря, все едно натискам копче за изключване. Това е едно голямо предимство за този, който може да се потопи в света на музиката. Тя те поема, тя те предразполага към това да забравиш. И след като съм свирил 2-3 часа, съзнанието ми е пречистено, всичко започва отново. Може би затова музикантите така си обичат професията.

От какво има нужда музиката?

Музиката има нужда от пълно посвещение. Освен талант и труд, тя изисква и пълно отдаване. Истинският музикант трябва обича абсолютно безусловно и безрезервно музиката, която изпълнява. Това е основната гаранция, че и публиката ще обича тази музика. Трябва да си искрен и безрезервно отдаден на това, което правиш в момента. Понякога ме питат кой е любимият ми композитор, аз винаги казвам: този, който изпълнявам в момента. Това е любимият ми композитор и това е любимото ми произведение. След това преминавам към следващото.

Имате ли специални ритуали преди излизане на сцена?

Не, че е някаква тайна…(Замисля се.) Добре, ще ви кажа… Винаги преди концерт поставям две снимки в бялата джобна кърпичка, с която излизам на сцена. Едната снимка е на моята баба - майката на майка ми, която ме е отгледала и благодарение на която започнах уроците си по пиано. При двама родители музиканти, тя, която не беше музикант, стана инициатор на това аз да започна да свиря. Бях 6-годишен. И докато беше жива, тя ме водеше на уроци, стоеше с мен, слушаше и си записваше какво ми казват учителите. За да може след това вкъщи да ме контролира и също да казва нещо.

Израснал съм с моята баба, защото родителите ми се разведоха, когато бях на 4 години. И сега моята дъщеря носи нейното име – София.

Другата снимка в бялата кърпичка е на моя учител Константин Станкович, който се появи в преломен за мен момент. На 16 години исках да се откажа от пианото, защото нещо не вървеше. Имах дефекти в техниката на свирене, грешни двигателни навици, може би не съм имал късмета да попадна на подходящите педагози… И до ден-днешен имам някои дефекти, съхранени някъде в мозъка, в харддиска, откъдето не могат да бъдат изтрити… И тогава се появи Константин Станкович, който повярва, че мога да стана пианист. И когато бях най-отчаян с пианото, Станкович успя да ме амбицира, провокираше ме с трудни пиеси, но ми показваше как да се готвя, не ме оставяше да се лутам сам.

Куриозното е, че Константин Станкович е бил учител и на моя баща. Баща ми свирел на акордеон и само за два месеца г-н Станкович го подготвя, за да влезе в консерваторията с пиано. Неговата най-голяма болка беше, че не е успял да убеди баща ми да продължи да се занимава с пиано. Влечало го дирижирането и става диригент.

Та тези две снимки седят в кърпичката ми, това ми е ритуалът. Това са хората, които сигурно и сега -  там, отгоре ми помагат.

Вие търсите ли си последовател?

Чакам го да се появи. Имам много добри ученици. Но ярък талант досега не съм имал късмета да срещна.

Сънувате ли се на сцена?

О, това са кошмарите ми. (Смее се.) Обикновено сънувам, че след 5 минути трябва да изляза на сцена и да свиря произведение, което през живота си не съм виждал.

Или се събуждам, облян в пот. Или сънят продължава: излизам на сцената, но това, което започвам да свиря, не е това, от което съм имал страх, а е някаква моя музика, която в момента правя. И винаги ме е яд, че когато се събудя, не я помня. И няма как да я запиша… Това е на сън. Но още по-кошмарно е подобно усещано наяве. Имал съм такова  неприятно преживяване. После също е смешно. Излизам да свиря – бяло петно. Случи ми се с баща ми, който дирижираше пловдивската филхармония. Аз бях солист. Нищо сложно, позната музика – един от концертите на Моцарт. Има встъпление, оркестърът свири темата. Приключват и трябва да започна аз. Аз обаче абсолютно не знам какво трябва да изсвиря. Няма никакво обяснение на механизма на този блокаж – не че не знам музиката, свирил съм я многократно. И малко, като в сънищата ми, започвам нещо да свиря. Защото е нелепо да седя в мълчание.

Вече всички ще разберат, че аз започвам някаква моя импровизация, която е в тоналността, но не е Моцарт. Това е Людмил Ангелов, който нещо си измисля. И видях,  че баща ми се обърна, погледна ме и даде знак на оркестъра: „внимавайте, нещо става“. Това е било може би за около 4-5 секунди. Но тогава една секунда ти се струва цяла вечност. И изведнъж, както ги свирех тези глупости, цък, и се „хванах“ за оркестъра, но не отначало, а някъде от средата. Баща ми, много опитен музикант, успя да усети къде се хващам и малко след това подаде на оркестъра и те влязоха. Но на мен ми се стори, че ще умра на сцената. Видя ми се безкрайно това мъчение…

Тъй като родителите ви са музиканти, имахте ли нужда от тяхното одобрение, искахте ли да ви харесат?

Родителите ми нямаха отношение към моето развитие, не знам, за лошо или за добро. Може би, давайки си сметка, колко е трудна професията на музиканта, не са имали особено желание да ме насърчават.

Винаги съм държал на тяхното мнение. Но в повечето случаи тях ги нямаше просто физически, за да кажат какво мислят. И след това, вече в момента, в който аз започнах да се изявявам, беше преди да вляза в казармата, някак си и двамата станаха въвлечени в това, което аз правя. Но съвсем ясно е, че заслугата им за моето изграждане, е само генетична, което пак не е малко.

 

 

Моля почакайте...