Левски отново ни раздели, вместо да ни обедини

Margarita Yancheva logo 5 BOLD-1 - Copy (1)

Преди 19 февруари, когато отбелязваме /не празник, не „светла дата” и други подобни безумни словосъчетания, тиражирани от медии/, може би по-скоро възпоменаваме Левски, написахме във „въпреки.com” -  „Отново се прекланяме пред Левски, но да помислим защо и как”.

17

Оказа се, че не помислихме. Нито защо, още по-малко КАК! Разбира се, че не трябва да се обобщава. Защото много хора у нас знаят кой е Левски и как трябва да се отнасяме към него. Но за съжаление политиката отново надделя над морала. Защото Левски все пак е морален императив, не само политически. И всеки трябва сам да намери своя път към тази личност, събрала надеждите и разочарованията на българите през годините. И „червената мантра” – не ние свиркаме, а НАРОДЪТ, е точно толкова нелепа, колкото навремето и техните „опорни точки”. Левски беше написал „НАРОДЕ ????”, но никой не можа да дефинира през годините за кого и за какво се отнася неговият вик. Всеки го трактуваше, както намери за добре, съответно своите разбирания. И може бе не е нужно да има един отговор. Знаем достатъчно случаи, в които политици и бизнесмени сега, а преди това и партийни комунистически деятели си слагаха неговия портрет над бюрата и казваха: „Ние не можем да го достигнем, той е идеал”.

Не става дума, че всичко в нашата столица сега е наред,  но да се освирка кмета на София Йорданка Фандъкова, един изключително толерантен човек с принос към града ни, при поклонението на 19 февруари, е най-малкото липса на възпитание. Да се отричат постиженията в областта на културата, транспорта и ред други области в столицата ни е просто нелепо. И не е мястото пред паметника на Апостола да се обсъждат подобни проблеми. Спомняме си преди години след възпоменанието на датата на обесването на Васил Левски, когато имаше шествия на „атакисти” с факли. Сега са някакви други, също толкова объркани хора, които очевидно са подтиквани от червени и други политически сили по-скоро към кафявия спектър. Преди няколко дни един изключителен автор като Ерик-Еманюел Шмит, който беше в София по повод на юбилея на актьора и директор на Народния театър „Иван Вазов” Мариус Донкин каза: „Мисля, че има битки, които никога не се спечелват. Битката между интелигентността и глупостта никога не се печели. Както и битката между толерантността и агресивността също никога не се печели. Но тези битки трябва да се водят!“.

2_7

Съгласни сме, но сме щастливи, че в този ден /19 февруари/ бяхме на едно друго място – в Босилеград по покана на Дирекция „Култура” на Столична община. Бяхме там за трети път след една дългосрочна програма на общината за грижа към хората от този позапуснат регион на Република Сърбия. Там живеят хора с обич към България и Софийска община им помага на всеки празник. Така беше и сега – отбелязаха тъжната дата – обесването на Апостола. Но там има светли хора и един от тях е председателят на Културно-информационния център на българското национално малцинство „Босилеград” в Сърбия - Иван Николов, поет, писател и общественик. От 1989 година се занимава с активна защита на правата и интересите на българското малцинство. Винаги се радваме, когато се видим с него. Той също говори за Левски от тяхна гледна точка, където проблемите не са малко.

Иван Николов поздрави гостите и вдъхновено говори за значението на името и делото на Левски и отново рязко се разграничи от общинските власти „…които не разбират и вътрешно не приемат Левски, които го предадоха и го злоупотребиха за евтин политически пиар и които правят фалшиви поклони с фалшиви цветя пред неговия бюст-паметник, а същевременно честват Деня на освобождението на Босилеград от „българските фашистки окупатори”. Николов припомни и за другите отворени въпроси, които в последните три години изостриха отношенията на КИЦ „Босилеград” и община Босилеград – паметната плоча за жертвите на Босилеградския погром, обучението на майчин език, идеологическите названия на улиците „Йосип Броз Тито” и „Георги Димитров”, свободата на словото, правата на човека, демокрацията, свободното движение на хора, стоки идеи и капитали през границата. В културната програма режисьорът Стефан Джамбазов представи документалния си филм „Левски и ние”, заснет през 1987 година и тогава спрян от тогавашната комунистическа власт. Хор „България” под диригентството на маестро Валентин Бобевски изпълни известни български родолюбиви песни.

14

Но да се върнем към филма „Левски и ние” в светлината на сегашните събития. Оказа се, че без да знаем, думите на покойния проф. Николай Генчев във филма са намерили своето потвърждение и в София. И филмът не е загубил своята актуалност, въпреки многото години от неговото създаване. Проф. Генчев казва във филма от дискусия в Софийския университет преди повече от 33 години: „Днешната, съвсем настоящата реакция по отношение на Васил Левски също е пълна със социални терзания и социални желания. Трябва ни този Левски, който е против това, против което ние се борим, сегашните генерации се борят. Този Левски, който удовлетворява нашите разбирания за добро, за човечност, за порядъчност, за ред, за сигурност, за гаранции. Който ще ни осигури прогрес и напредък. Но всяко поколение се изменя. Както своите искания, така и отношението към Левски. Този образ има една особеност, която точно Вазов е забелязал – че колкото повече минава времето и колкото повече се въртим около него, колкото повече, както е казал Вазов, чоплим неговата биография, толкова повече ореолът около него нараства. Защото той наистина е една неповторима и гениална политическа личност. А за какво ни трябва, всеки знае за какво ни трябва Васил Левски. Но не в този смисъл да казваме на децата – ти няма да чупиш пейката, защото Васил Левски не би я счупил. А в този смисъл, че той е един национален капитал, който в историческата памет и в националното съзнание създава национално самочувствие, създава възможност да видим кое е лошо и добро, създава ни възможности и като личности да се съизмерим, като народ да се съизмерим. Това е голямата измерение на Левски”, каза тогава проф. Николай Генчев. В едни години, когато противопоставянето между бившата комунистическа власт и демокрацията беше изключително остро. Очевидно, че и сегашното време е такова.

Но това не значи, че трябва да боядисваме в цветовете на националното знаме пейки и ел. табла, за да доказваме, че сме истински патриоти. И при всеки протест за каквото и да е, да издигаме националното знаме. То е светиня, а не шалче, с което да си загърнем телесата. Един от героите на онзи филм преди 33 години беше казал за Левски: „Защо трябва да му издигаме паметници и да му садим гори. Да го присадим в себе си”. За Левски и за НАС може да се говори много. Но имаше и хора, които идваха с цветя пред паметника на Левски в София и предпочитаха да помълчат. И за това си мислим, дали не е по-добре в този ден - 19 февруари да няма официални чествания и речи. И политици и държавници от сега или в бъдещето, просто да се поклонят на паметника, както всички хора правят през целия ден. Без охрани и заграждения. А който иска да протестира - има време и място. Но не тук и на този ден… 

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

1 - 13. Отбелязването на 19 февруари в Босилеград

14 - 15. Кадри от филма „Левски и ние” /реж. Стефан Джамбазов/ от 1987 година – снимките са от телевизионния екран от дискусията в Софийския университет „Св. Климент Охридски” с участието на проф. Николай Генчев и студентът, който призова да „присадим” Левски в сърцата си

16 -17. Пред паметника на Левски в София от миналата година

Моля почакайте...