Колекционерът на стъклени образи

original_7

Интервю на Теодора Станкова с Иво Хаджимишев

 

Иво Хаджимишев, един от най-добрите български фотографи, има инстинкт да вижда бързо и да забелязва много неща. Фотографията му дава привилегията да бъде свидетел на чудеса – когато точно необходимият момент се среща с точно необходимото място. И думите не достигат да се опише мигът, уловил в снимка времето, което си отива.

Разбрал е, че фотографията е пъзел, който се реди непрекъснато, макар че в професията  всичко е направено от неговите предшественици и съвременните фотографи вървят по утъпканите от тях пътеки, като често дори неволно ги цитират в стилово отношение. 

Именно с този мотив Иво Хаджимишев създава своя последен мащабен проект – албум и изложба „Карастояновите. Основоположници на българската фотография.“, който спечели наградата на Столична община за ярки постижения в областта на културата в област „художествена фотография“.

 

Поздравления за наградата …

Бях приятно изненадан. Искам да благодаря на г-жа Фъндъкова и на Столична община за отличието. И за тяхното внимание към хората на културата в града, които се чувстват щастливи, разбирани, и когато е било възможно - подпомогнати.

Аз не съм от хората, които колекционират награди, за мен е важно да имам още подобни проекти и да има кой да ги подкрепя.

 

От къде дойде идеята за албум и изложба „Карастояновите. Основоположници на българската фотография“?

Изложбата е част от много голям проект, стартирал преди 10 години по идея на едно българо-американско семейство - Нели и Боб Гипсън. Заедно с тях решихме да събираме фотография от 19-и, началото и средата на 20-и век, свързана с живота и развитието на България – запечатаните добри и лоши моменти от историята ни. Първата ни колекция беше от фотографии, правени през първата фаза на балканската война от Богдан Филов, който по това време още не е навлязъл в политиката. Той провежда научна експедиция, в състава на която влизат учени от различни области - география, етнография, история, археология. Заедно с армията те навлизат в тези територии, които след Берлинския договор остават извън рамките на България. Фотографиите бяха запазени върху стъклени негативи, които ние закупихме, обработихме и направихме изложба.

Семейство Гипсън подари тези негативи на държавните архиви. Беше видно, че те са част от една по-голяма колекция, принадлежала на Археологическия музей (Народен музей по онова време), която по незнайни пътища беше попаднала в частни ръце. Така те останаха в България, а имаше реална опасност да попаднат при колекционери извън страната ни. Тази стъпка ни даде основание да работим и занапред с държавните музеи и с Държавна агенция „Архиви“, които са партньор и в проекта за Карастояновите - 4-то издание на албум и съответно пета поредна изложба за тези 10 години.

Освен от Държавна агенция „Архиви“ как попълвахте колекцията си от снимки за този последен ваш проект?  

Работим и със семеен архив на потомци на Божидар Карастоянов, които предоставиха свои материали, след като купихме правата да ги използваме.

В тази колекционерска работа аз започнах да събирам изображения от трите генерации Карастоянови. Историята им е много интересна. Имах късмет, докато работя по един друг балкански проект, от Румъния и от Сърбия да закупя най-ранни снимки на Анастас Карастоянов, започнал своята фотографска дейност в Белград. В историята на сръбската фотография той е припознат като българин, направил първите репортажни снимки в Белград. От мой колега успях  да купя около 500 филма от Бончо Карастоянов – представител на третата генерация Карастоянови, който е снимал репортажна фотография и филми – той е един от първите български оператори и е един от основоположниците на българската професионална кинематография.

Събра се много материал, който трябваше да осмисля и да обработя. Направил съм над 3000 репродукции от негативи, за да може да се стигне до селекцията на тези последни Карастоянови, работили през 50-те до средата на 60-те години на миналия век.

Когато започнах да се ровя в Държавна агенция „Архиви“, попаднах на много интересна находка - Фердинандовия албум за развитието на София, която по време на Освобождението през 1878 г. е един ориенталски град без нито една сграда с европейски облик. На тези фотографии, намерили място в албума и изложбата, се вижда бързото преобразяване на града. Фотографската изложбата тук в София имаше невероятен успех.

Фотография: Централен държавен архив

Изглед към площад "Народно събрание" от края на 19 ти век.

 

 

Споменахте за Балканския си проект. Каква беше неговата цел?

Върху проекта „Балканите, споделено наследство“ работих близо 8 години. Целта ми беше да покажа приликите в цивилизационните пластове, върху които стъпват балканските държави – от Античност до Късно средновековие. Това, което свързва балканските държави, а не което ги разединява. Разединява ги най-горният пласт и Великите сили след разпадането на Османската империя. Тогава се превръщаме отново в малките пионки, с които други разполагат и ги движат.

Тази изложба стартира от централното фоайе на ЮНЕСКО преди 2-3 години. След това тя тръгна по света. Първо отиде в Петербург, а после беше представена във Варшава, Краков, Виена, Скопие, Брюксел. Предстои да отиде в Тирана, може би и в Техеран. Част от изложбата беше показана в Ню Йорк. А в момента част от нея е в културния ни институт в Будапеща, където ще остане до Великден.

При съставителството на тази изложба в спорове с някоя страна от участничките влизали ли сте?

Всяка държава представи списък с нещата, с които иска да бъде представена. Аз получих официално разрешение да ги снимам. След това учени от тези страни написаха текстовете към снимките. Това е изложба за гледане и за четене. Ръкописите представят богатството на общото културно и археологическо наследство на страните и всяка съпоставка показва колко много неща ни свързват на Балканите.

За да отиде изложбата в ЮНЕСКО, тя бе показа на посланиците, чиито държави са представени в нея. След като те одобриха снимките и текстовете, трябваше да получим разрешение от външните министерства. Изложбата мина по каналния ред като частен проект, без държавни ходатайства и не заради Ирина Бокова.

Така е изработена тази изложба - с много писма и добронамереност. И има топло посрещане и радушен отзвук навсякъде.

Спорове нямаше, но имаше разговори и размяна на писма, докато се стигне до единомислие. Което понякога трудно постигат дори дипломатите. Това беше целта на моята работа. И на целия ми живот. Защото и преди 10 ноември и след това нещата, които правя, служат на България, независимо от политическата система на страната.

 

Фотография: Архив Гипсън

Семеен портрет Анастас Карастоянов - Белград (средата на шестдесетте години на деветнадесети век) .

От ляво на дясно: Иван - първородния син,дъщеря Мариола,съпруга Виктория, син Димитър, Анастас,Анка починала през 1884 година и племенника на Анастас - Христакия Д. Карастоянов (на втория ред).

 

 

 

Да се върнем на Карастоянови. Кои са те?

Карастоянови са самоковски род от времето на Възраждането, те са едни от първите български книгоиздатели. Анастас Карастоянов е първият, който започва да се занимава с фотография. Той е изпратен от баща си в Белград, за да купи нови оловни букви за печатницата на кирилица, но се натъква на стълкновение с турския гарнизон.

Товарът с буквите се разпилява, а младият Анастас остава в Белград, приютен от друг българин – Йованович, който е изучил фотографията във Виена и оттам си е донесъл камера. Йованович е бил управител в двореца на Обренович и фактически Обренович им предоставя едно помещение в дома си, което двамата българи превръщат във фотоателие. Това е мястото, където Левски и всички наши възрожденци и представители на Втората българска легия са фотографирани и увековечени.

Аз твърдя, че нашите предшественици, работили в областта на фотографията, са били професионалисти на европейско ниво. Освен талант са имали и шанса да живеят в един толкова важен за страната ни момент – когато България се ражда отново.

И е особено вълнуващо, че през ателието им минават всички, които имат принос за това възраждане – и политици, и интелектуалци, и обикновени хора. Всички те са равнопоставени пред обектива, обикновеният човек е зачетен, третиран и заснет със същото отношението както и политикът.

Въпреки че фотографията е най-демократичният метод за запечатване на един образ, все пак това удоволствие за обикновения човек е струвало пари, повече отколкото сега. Желанието хората да се увековечат и да оставят диря от себе си за потомците е много трогателно.

Каква е съдбата на тези изложби?

Това занимание е като снежна топка. Например във връзка с архива на Богдан Филов от Балканската война с мен се свързаха учени от областта на географията. Попаднали на каталога, където на осем снимки разпознават основоположника на географската наука в България - академик Иширков, който е бил част от тази експедиция.

На 4-ти април в аулата на Софийски университет „Климент Охридски“ ще има официално честване по случай 140 години от рождението на академик Иширков и за  изложбата, подготвена за него, университетът ще получи от архив „Гипсън“ тези изображения напълно безплатно.

Експозициите, които съм направил, непрекъснато трябва да бъдат обгрижвани. В момента показвам на три места в Европа различни изложби или части от тях. Целта ни е фотографиите, които събираме, да се систематизират в различни раздели и по подходящ начин да бъдат представени на европейската публика.

 

Фотография: Национална библиотека "Св. св. Кирил и Методий"

Участници във Втората българска легия в Белград заснети от Анастас Карастоянов през 1867 година. Третият от ляво на дясно е Васил Левски.

 

 

Възникват ли проблеми, когато изнасяте тези фотографски изложби в чужбина?

Има неща, които са много мили на българина и нищо не значат за европееца. При вида на една групова снимка на Втората българска легия на всеки българин му трепва сърцето.

За чужденеца, посветен в история на фотографията, е интересно да види, ако е изложен оригиналът, в какво състояние е, но кои са тези на снимката – за него е непонятно. Да се изброят имената им не е достатъчно, трябва да се каже малко повече. Текстовете трябва да бъдат по-обяснителни, за да може да се разбере какво всъщност стои зад тази фотография. Това прави колекцията по-трудна за показване на Запад. Мъчно се намират места, където този вид фотография може да бъде приета и разбрана. Първият ни опит беше в Париж – изложбата там още тече. Бях много учуден, когато от културния ни институт ми казаха, че повече французи разглеждат експозицията, отколкото българи от диаспората ни във Франция.

Паметен и вълнуващ за вас момент при среща или при откриване на някоя ваша изложба?

Има много вълнуващи снимки от влизането на българската армия в Добруджа, когато получаваме Южна Добруджа с Крайовската спогодба. Тези фотографии, ако ги видите в голям формат, се епични. Невероятна сила!

Това са към 400 снимки, с които направихме изложба в художествената галерия в Добрич по случай 70-ата годишнина от Крайовската спогодба. Със съдействието на техния регионален исторически музей получихме от архивите оригинала на Крайовския договор. По-вълнуващ момент от откриването на тази изложба не съм преживявал. Хората, които бяха дошли, намираха на снимките роднините си – бабите, дядовците, бащите си, а някои от тях дори се разпознаха в децата на снимките. Беше много трогателно.

 

Помните ли първите си снимки?

Да, връщат ме в ранните юношески години. Това ми увлечение беше свързано с много любов и голямо желание от моя страна, а също и с окупирането на банята вкъщи за лаборатория. Имах късмет да попадна на страхотни учители в Двореца на пионерите. Професионалният ми път тръгна от „Българска фотография“, държавния фотоархив. Сега един служител в архивите, който дигитализира старите албуми на „Българска фотография“, от време на време ми показва какво съм снимал за тях, когато съм бил на 21-22 години. Те ми дадоха възможност да работя с най-добрата техника, с която тогава България разполагаше. Имах професионална лаборатория и ме прикрепяха към най добрите фотографи – да пътувам и да работя с тях. Не получавах заплата, не се броеше за трудов стаж, но това всъщност е моят университет. И получих званието фотограф-художник, когато бях на 21 година. Това беше най-високото стъпало във фотографията тогава - приравняваше към висшист, даваше право да работиш и да имаш фотоателие. И аз започнах работа в печата.

Как се става известен?

От дългогодишния си опит виждам, че не е достатъчно само да си добър. Има едни фотографи, които стават много известни покрай това, че са снимали известни хора. Но това е много хлъзгав път.

Не е важно даже колко добър професионалист си, техниката, с която се снима вече, не го налага. Въпросът опира до това кои са фотографираните лица. Ние също имаме личности, които излизат на голямата сцена. Но едно е да фотографираш хора, които са със световна известност, друго е да фотографираш личности, които имат същите качества и таланти, обаче са по-локални.

Вие имате привилегията да сте заснел един кръг от големи наши артисти. Разкажете за някоя ваша лична среща.

Това са българи, които със своето творчество са били на европейско и на световното ниво по онова време - Константин Илиев, Добрин Петков, Любомир Пипков, Панчо Владигеров… Да не говорим за някои от забравените ни оперни певци. Сега идват нови, но те са по-комерсиални.

С тях се работеше различно. Трябваше да има лична среща, личен контакт.

За жалост фотографиите са безмълвни, но зад едно лице винаги трябва да има доверие. Така работя аз. В моята професионална работа щадя хората. Когато за лайфстайл издание имах задача да увековеча Бойко Борисов в началото на неговата кариера – още беше секретар на МВР, трябваше да му направя три портрета. Единият с кожената дреха и с пистолет, вторият - портрет с генералската униформа, и третият - с костюм за карате. Преобличането трябваше да стане набързо и той надолу не сложи панталони. Понеже съм патил от злоупотребата с изображение, знаейки какво може да стане един ден, не се изкуших да го снимам с голите колене.

Опитвам се да бъда коректен, това е точно доверието.

Снимал съм и Лили Иванова. Моя е портретната фотография на плочата й „Камино“ - с яка от бял визон.

Хачо Бояджиев, който правеше новогодишната програма на телевизията, реши да включи песента „Камино“, заснета в движение при Бабини Видини кули. Трябваше да се снима в началото на декември, денят беше ужасно мъглив. Не можеше да се чака хубаво време, когато да се виждат крепостта, реката…

Лили вървеше по една каменна пътека при бойниците и пееше, а мъглата поглъщаше гласа й. И тогава Хачо Бояджиев и Янчо Таков, който тогава беше приятел на певицата, ми казаха да направя и няколко снимки.

Снимах 4-5 кадъра, много автентични, докато Лили надвиваше мъглата с гласа си. Тя се държа като боец, тя е най-непретенциозният човек, когото можете да си представите. Сега ако трябва да се направи снимка на някой популярен артист, се намесва цяла свита помощници заедно с този, който поръчва снимката - ако е корица на списание, е едно, ако е постер, е друго, ако е реклама, е трето. Явяват се стайлинг, кастинг, грим, прически, гардероб… И всички те превръщат артиста в една закачалка, по която всяко нещо е пресметнато. Най-накрая идва този, който трябва технически да направи снимката. И пряката връзка се губи.

Това означава ли, че вече не ви се снима?

Излязъл съм от фотожурналистиката и от активната фотография преди 10 години. Това не означава, че не снимам. На тези години имам само удоволствието от фотографията. Снима ми се отново. Но вече не тази ежедневна журналистическа работа. Пътят ми във фотографията започна с една изложба през 1975 г. В нея бях смесил лицата на водещи български интелектуалци с лицата на най-обикновени незнайни хора. Имал съм късмета да заснема водещите фигури във българската култура тогава – лицата, които имат трайно присъствие.

Днес има нови лица, които се определят като културни и интелектуални явления за началото на 21 век. И може би ще се опитам да заснема именно тях и да подготвя изложба в края на моята фотографска дейност.

Фотография: Централен държавен архив

Разкопаването на църквата "Свети Георги" - сега в центъра на София зад хотел "Шератон". По законите на отоманската империя църквата е трябвало да не бъде по-висока от най-високото минаре в съответното населено място. И тъй като първите минарета, когато България престава да бъде самостоятелна държава, не са били високи, църквата е била зарита до едно ниво. 

 

По времето на Карастоянови фотографирането и отношението към самия акт на фотографирането е било съвършено различно... Различно ли са виждали действителността фотографите от онова време и днешните фотографи?

Да. Аз често си мисля какво би било, ако тези майстори биха могли да видят как сега се разчита резултатът от труда им… Днес мога да извадя всичко, което го има в техния негатив и което по различни причини фотоматериалите на времето не са могли да извадят.

Много е интересно. За архивирането аз преснимам дигитално негативите, а не ги сканирам. (Скенерът работи с една автоматична програма.) Така се постига точно разчитане на негатива – могат да се направят няколко стъпки на експонация, може един преекспониран негатив, който доскоро се е считал за неизползваем, да се подобри. Може от почти прозрачно стъкло да се извади образ. Когато го преснимам дигитално, изваждам изображение, което почти не се вижда на негатива.

Днес е много лесно да уловиш мига.

Актът на фотографирането, особено в средата на 19-и век, е изисквал пълна неподвижност, едно съсредоточаване – това е моментът в който образът ти преминава напред във времето и се случва нещо като вълшебство. Затова лицата от онези фотографии изглеждат по друг начин. И фотографът е имал срещу себе си хора, които уважават този акт и процес на съсредоточаване.

Днес е лесно, ако имаш добрата позиция и добрата оптика. Сегашните апарати вършат всичко вместо тебе. Само трябва да насочиш камерата. Скокът в технологично отношение е огромен. Вие във вашия по-добър телефон имате вложено цялото познание от теория на фотографията, която ние сме учили стъпка по стъпка. На надхитряването, на балансите, на контрастите на светлините, на цветните температури...

А каква е разликата между обектива на стария професионален фотоапарат и на дигиталната камера?

И със старите апарати можете да правите дигитална фотография, разликата е в това, което запомня образа. Разбира се сегашните обективи са много по-остри, коригирани, автоматично фокусират.

В момента една снимка, направена с мобилния телефон, може да бъде видяна веднага, да бъде споделена, да отиде до другия край на планетата за части от секундата… Вас като професионалист това не ви ли ядосва?

Това е много хубаво, защо да ме ядосва. Обаче ми се струва, че човек трябва да владее механиката. Много се радвам за възможностите, които имаме днес във всяко едно отношение, но това може да стане твърде опасно. Хората атрофират, загубват сетива за много неща. Един пример ще дам с най-модерните автомобили – ако си добър шофьор, трябва да надлъгваш електрониката. И във фотографията е така. Не си даваме сметка, но сме зависими от една батерия. Докато аз сега мога да направя снимка с апарат, който е на 140 години. Знам как да съхраня образ. Без да имам нужда от ток, от батерии, от външно захранване.

Ако ви попитам какъв фотоапарат да си купя, какво ще ме посъветвате?

Не мога да давам такива съвети. Първо, защото не съм човек, който следи всички новости. За работата ми в момента се налага да се купи по-нова генерация дигитална камера. Но аз още се двоумя – бих предпочел тези пари да се вложат в още един нов албум. Това ще е по-полезно, отколкото ако се похарчат пари за нова камера, която само след 2 години ще бъде остаряла и обезценена. Трябва да имаш такава камера, която да може да задоволи твоите нужди. Не капризите, а нуждите.

Емблематичните фирми, които развиваха професионалната техника преди време, в момента се задъхват. Преди те се издържаха от продажбата на малките джобни фотоапарати. Сега фирмите, които продават мобилни телефони, продължават да развиват фотографията, защото имат оборотни средства, които могат да инвестират и в развитието на високата фототехника. Така че човек не бива да се вманиачава.

Това не убива ли истинската фотография?

Които иска, може да прави истинска фотография. Имаме огромно количество стъклени негативи. Аз имам увеличител, който може да прави увеличения от тези стъкла. И сега сме решили голяма част от тези негативи да бъдат копирани по стария начин върху музейна хартия. Така се повишава цената на изображението.

Класическата фотография не е умряла напълно.

Има машини, които вече могат да копират дигитален образ върху истинска фотохартия със старите емулсии. Защото от принтера вие получавате едно изображение и производителят на мастилата ви гарантира, че това изображение ще се запази сто години. Но никой още не ги е доживял още тези сто години, за да види дали това е така.

Професионалното съхранение на най-ранните цветни фотографии струва милиони долари. В музея „Метрополитън“ има хладилни помещения, където при температура минус 18 градуса и подходяща влажност на въздуха се съхраняват първите цветни изображения. Тези фотографии могат да бъдат разглеждани при определена интензивност на светлината във зала, където температурата е минус 8 градуса – с подходящи дрехи и ръкавици. Така се пазят снимки от периода 1939–1950 г. Черно-бялата фотография, направена по класическия метод, засега е най-трайният начин да се запази изображението.

Като професионалист какво бихте посъветвали хората – как да виждат живота по-пъстър, когато наоколо им се струва сиво и скучно?

Това сигурно е трудна задача и за професионален психоаналитик. Но аз мога да ги посъветвам да се опитат да уловят светлината. Да търсят и да виждат красотата.

А на вас какво ви прави живота по-шарен?

Това, че аз виждам малките неща, виждам ги цветно. Защото имам позитивна гледна точка. Защо трябва да мрънкаме непрекъснато? Успявам да намирам хубавото в това, което ни заобикаля. Навлизам в такава възраст, че оценявам всеки миг. Красотата е в окото на гледащия.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

Известният фотограф произхожда от семейство на творци и дипломати отпреди 9 септември 1944 г. Дядо му е посланик в няколко държави. Баща му е оперен режисьор, а майка му – сценограф. През 1975 г. Иво Хаджимишев завършва Колеж по изкуствата със специалност фотография във Великобритания. Същата година става член на британската Кралска фотографска асоциация.

Между 1975 и 1989 г. Хаджимишиев работи като фоторедактор в периодичния печат. Автор е на много самостоятелни колекции от фотографии и фотоесета, представени у нас и в чужбина.

Моля почакайте...