Когато празнуваме буквите и те ни празнуват

Интервю на Теодора Станкова с писателя Деян Енев

 

Той е един от най-изявените български белетристи, ненадминат майстор на късия разказ. Като пазител на езика, за своя принос към духовното и културно развитие е носител на високото отличие орден „Св. св. Кирил и Методий“.

Цени думите си и е максимално честен с тях, затова те му се отплащат. Имам усещането, че някои от неговите разкази са продиктувани свише. Уж едни и същи думи, а разказани от него, имат друга сила. Самият Деян, като го питам как пише, ми казва, че има разкази, за които и досега сам се чуди как е написал.  

Той не предлага отговори – или по-скоро, не желае да ги оповестява като мъдрости. За него същественото е да атакува емоциите, да развълнува чувствата на повече хора, да им даде възвишен образ на всекидневните страдания и радости.

На 24 май преди две години, пред паметника на Светите братя, Деян Енев ни поздрави със слово за празника, като разказа за дядо си - даскала. Един друг негов разказ -„Даскал“, всяка година на 24 май, шества из фейсбук пространството е и най-четеният и споделян текст, който буди размисъл на тази дата.   

В навечерието на този 24 май си говорим за празника, за това как той преминава през живота на писателя. За християнския морал, за малката семейна църква, в която може да се побере цяла България. За надеждата и прозренията на Деян Енев – че вътрешната устойчивост и волята на двамата братя ще възкръснат в младите българи.

 

 

Кой е първият ти и най-трогателен спомен от 24 май? Връща ли те в детството този празник?

Паметта не си води дневник, особено детската памет. Тя, доколкото мога да проникна в тези сложни механизми на невро-физиологията с неподготвения си ум, създава нещо като гнезда, като zip-файлове с основния код на събитието, на преживяването, оцветени емоционално. И когато ти потрябва нещо, картината започва да се разгръща в пълнота, включвайки образ, звук и мирис. Така че, сега като ме питаш, в главата ми наистина изскача ученическо шествие с учителите отпред и с портретите най-отпред, на двамата мъже с бради, единият по-стар, прошарен, другият – чернобрад. Сега си давам сметка, че портретите на двамата светци по онова време са били без ореоли. Говоря за времето на 60-те години на миналия век, когато с брат ми до първи клас живяхме на село при баба ни и дядо ни, дядо ни тогава още работеше като учител по литература и руски език в селското училище „Христо Ботев”. Мога наистина да нарека тази картина трогателна, но това ще е с днешна дата.

Но чакай да ти разкажа нещо пак по този повод. В началото на май 2018 г., като карах колата по „България”, ми звъни телефонът. Чаках на светофара и вдигнах. Непознат номер. Представи се, зам.-кметът на София Тодор Чобанов. Светна зелено и трябваше да потегля. Но на един зам.-кмет не можеш да му затвориш току-така. Карам напрегнато, като се оглеждам за катаджии и чувам, че трябва тази година аз да изнеса ежегодното слово пред паметника на Светите братя пред Народната библиотека. Ясно, казах, затворихме, прибрах се вкъщи. Имах пред себе си около три седмици. Няколко дни минаха в лекомислена радост от поканата, направих справка, такива слова бяха изнасяли Георги Господинов, Мирела Иванова, Теодора Димова. Бях в добра компания.

Но времето течеше и 24 май неумолимо наближаваше. Имах през годините писани журналистически текстове по този повод, прегледах ги, не вървеше да ги претоплям.

Изпаднах в паника. Три дни спах почти непробудно. Като преди това се заредих с няколко книги за препрочитане. Една от книгите беше „Чисто сърце” на Флобер. И там, в едноименната новела, обърнах внимание на описанието на реликвите на Фелисите в стаята й. И веднага се сетих за куфара на дядо ми, даскала, който стоеше под леглото му и който отворих след смъртта му. И словото беше готово, беше само технически въпрос да го напиша през следващите няколко дни.

Разбира се, на 24 май четох текста, щеше да е излишен и рискован лукс да се опитам да го кажа наизуст. И в края гласът ми пак затрепери, както и по време на репетициите. Та ето, вече свързвам празника на буквите и с този твърде личен спомен.

И още нещо. Може би в соца това беше най-неидеологизираният празник и затова радостта от него, дори и в онези години, беше най-чиста,

 

А извън празника, в ежедневието си, отдаваме ли значимото на българската просвета и култура?

Аз поне го правя по най-достъпния ми начин – като купувам и чета книги. Това е един огромен паралелен свят за мен, който не бих заменил за нищо и който в крайна сметка назад във времето стига тъкмо до делото на св.св. Кирил и Методий. Това, може да се каже, е моята всекидневна дан към тях. И разбира се, когато мога, се обаждам тук и там в полза на книгите, които са ме впечатлили.

 

Защо трябва да се гордеем, че четем и пишем на кирилица?

Дори не става дума за гордост. Гордостта е инцидентно чувство, ти не можеш да живееш с нея постоянно. Става дума за дълбокото осъзнаване, че всичко онова, което представляваме като общество и като отделни индивиди сега, в началото на 21 век, тръгва, произлиза, произтича от делото на двамата братя и на учениците им. Живеейки, ние не си даваме сметка, че дишаме и че в жилите ни тече кръв. Е, буквите, словото, писмеността са като дишането и като кръвта за оцеляването ни.

Езикът на един народ е сложен организъм, който има много сериозни защити. Той наистина хем се променя, хем остава непоклатим. Но през последните десетилетия проблемът с емиграцията доста промени оптиката, през която трябва да мислим за грижата за езика. Стотици хиляди българчета растат в чуждоезикова среда. Неделните български училища по света са донякъде едно от решенията на въпроса. Но мисля, че в тази посока от страна на държавата се работи в обем 5-10 %. Може да се прави много повече.

 

Създаваш прекрасен образ в своя разказ „Малката домашна църква“. Когато децата се връщат от чужбина, хората се прибират в домовете си, събират се отново. Какво те прави оптимист за бъдещето на България?

Отговорът на този въпрос ще ни накара да говорим малко наедро. Но без да вкарваме излишен патос, има известни основания за подобен окуражаващ извод, защото сега сме свидетели на ситуация, която се повтаря за четвърти път през най-новата ни история. През Възраждането тъкмо изучилите се навън българи в значителна степен станаха двигател на най-напредничавите процеси. Това се повтори и в началото на двайсети век, кулминирайки в националните въжделения от Балканската война, а за трети път – през двайсетте и трийсетте години, когато вкусилата отново европейски въздух интелигенция оплоди литературата, художеството и музиката по безспорен начин, създавайки високите хоризонти на днешната българска култура. Сега това се случи за четвърти път и няма как да остане без следа.

 

Как така някога най-умните, образовани в чужбина хора са се впускали в „народните работи“, а днешните интелигентни българи бягат от политиката. Сякаш добрите хора ги е страх, че ще се изцапат.

В политиката човек първо трябва да мисли за другите, а после – за себе си. При нас политиците мислят първо и главно за себе си. Системата просто не допуска хора от другия тип.


Песента „Върви, народе възродени” на Стоян Михайловски химн ли е само или и посока българска? Има ли кой да ни води?

Нашето общество отдавна не припознава интелигенцията за свой водач в смисъла, вложен във въпроса. И не трябва непременно да виним обществото за този факт, той е резултат на обективни процеси. После - голяма част от тази интелигенция, особено творците на словото, живеят на ръба на оцеляването. Те са като риби, изхвърлени на брега. Но и песента, която едничка остана, не е малка утеха.


Недостатъчното финансиране се изтъква като основна причина за неразрешените проблеми в сферата на образованието и културата. Безпаричието ли е основната ни болест? 

Не културата и образованието се намират на ниско стъпало, убеден съм, а средата, в която те могат да съществуват. От години тъкмо безкнижността в България е издигната в култ.

 

„Калуня-каля“ на Георги Божинов е уникален роман, който благодарение на теб достигна до нашето съвремие. Трудно ли достигат до съвремието ценностите на Възраждането?

„Калуня-каля” е много модерен роман. Читателите масово го разбраха, все още не го е разбрал университетско-преподавателският корпус, който се сепна от тази книга, защото нямаше как да признае, че не е чувал за нея и за собствено успокоение и индулгенция избра да не я припознае като значителен влог в националната литература. Но рано или късно и това ще се промени.

 

Кога една книга стига до читателите – когато влезе в учебниците по литература или е нещо друго?

Книгите имат своя съдба. Покрай „Калунята” се убедих в един от най-ефикасните начини – когато читателите започнат да си споделят за книгата един на друг.

 

А как да научим децата да обичат четенето във века на смартфоните?

Че и от смартфоните може да се чете. Това първо. И, за съжаление, последно от сферата на добрите новини. Факт е, че сегашните деца, учениците, не възприемат книгата по начина, по който я възприемахме ние – като същество, без което не можем. Единствената ми утеха е, че консумирането на картината за света главно чрез образи (телевизия, клипове) все по-често дотяга и тогава пак идва редът на писаното слово. Проблемът е друг – че изграждането на читателски вкус е дълъг процес и ако изтървеш времето за това, си оставаш в общи линии „инвалид” за цял живот.


Темата за децата и четенето е дискусионна напоследък. Много от младите хора намират езика на Ботев и Вазов за архаичен, творчеството им не можело да ги докосне именно заради него…

Щом на мен по никакъв начин не ми е трудно да ги чета, и на тях няма да им е трудно. Архаичността на текст отпреди сто, сто и нещо години е предразсъдък, повече свързан с липсата на читателски навици. А в крайна сметка, тъкмо в това е и едно от достойнствата на художествената литература, истинското значение на думите да се разкрива от съседството им една с друга и чрез контекста. Това е любопитство с много стари корени, само трябва да го разпалиш. И за протокола: за разлика от Вазов езикът на Ботев е удивително съвременен и в това е един от белезите на неговата гениалност.

 

Какво най-много поддържа ценностите на българина днес? Коронавирусът може ли да е лакмус, да ни помогне да оценим трайните неща?

Коронавирусът много отчетливо показа слабите места, но показа и това, че в България все още има достатъчно хора, които могат, когато се наложи, да вземат решения и да отговарят за тях, особено сред лекарите. Моят поклон към тях.

 

В днешните трудни времена трябва ли да ръкопляскаме и на българските учители?

Имам поглед как функционира училището. Учителите ни се справят и новите алгоритми, които им се наложи да практикуват във връзка с епидемията, категорично доказват това. За съжаление, в образователната система, както, впрочем и в здравната, чиновниците, натоварени с управлението им, продължават да бълват бумащина в чудовищни размери. На което трябва да се сложи край.

 

Когато пишеш, какви задачи си поставяш – трябва ли читателят нещо да проумее?

Опитвам се да му дам начин да погледне на света по начин, който досега му е бил непознат.


Твоето време и място за писане?

Мястото е вкъщи. А времето? Почти цял живот пишех нощем, когато всичко утихне. Но това е свързано с разход на прекалено много енергия, която вече започва да ми липсва.

 

Каква е тайната на хубавия разказ?

Какво да отговоря на този хубав въпрос? Ще отговоря така – имам разкази, за които и досега се чудя как съм ги написал.

 

Казваш, че всеки човек заслужава за него да се напише роман. Как би разказал себе си с няколко думи?

Аз съм обикновен човек. Моите книги са по-големи от мен.

 

Срещаш ли героите от разказите си в реалността?

Срещам ги, наблюдавам ги с интерес. Животът обикновено е много по-богат от нашите представи и обяснения за него. Но е важно да отбележа едно – прототипите от живота и героите от разказите ми не се припокриват едно към едно и мисля, че това е ясно.

 

Защо пишеш?

Чарлс Буковски казва – интелектуалецът говори сложно за прости неща, а човекът на изкуството говори просто за сложни неща. Ето затова пиша – заради простотата на сложните неща.

 

Много от сюжетите ти се раждат в делника на софийските улици. Обичаш ли съвремието си?

На моята възраст човек отдавна не търси приключенията, а се радва на блясъка на релсите, в които го е вкарал животът. Харесвам не особено разнообразния си живот. Харесвам и епохата си, защото наистина беше историческа.

 

Често пишеш с внушение за една тъга, породена от случване на някаква несправедливост. Защо е тази тъга?

Пак Чарлс Буковски – писателите са едни продавачи на тъга. Да допълня – тъгата е чувството, което ни издига над делничното. Тя е свързана не непременно и не толкова със страданието, колкото със съзнанието за отминаващото, което иска да остави следа и за което трябва да остане следа.

 

Талантът задължава. Колко си самокритичен?

Доста съм самокритичен. Но имам едно житейско правило, което съм взел от християнството. И което гласи: ако паднеш, стани. Ако пак паднеш, пак стани.

 

А как минаваш през трудни преживявания?

Моето спасение – в добри, и в лоши времена, са книгите. Те са ми забава, те са ми учители, те са ми и подтик за творчество.

 

Какво би искал да кажеш на българите за празника?

Празникът на буквите е нашият празник. Когато ние ги празнуваме, и те ни празнуват.

 

 

-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Деян Енев е роден в София преди 60 години. Завършил е английска гимназия и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски". Дългогодишен журналист в централната периодика – в.„Марица", „Новинар", „Експрес", „Отечествен фронт", „Сега“, „Монитор".

Зад гърба си има близо 20 книги. Сборници с разкази: „Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет"; „Конско евангелие" (1992), „Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела" (1997), „Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза „Хеликон"; „Градче на име Мендосино" (2009); „7 коледни разказа" (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: „Хора на перото" (2009); християнски есета: „Народ от исихасти" (2010); „Внукът на Хемингуей“ (2013). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015). Най-новата му издадена книга е „Лала Боса“ (2019).

 

Моля почакайте...