Кирил Маричков за избора да живееш в свобода или в сън

original_2

Интервю на Теодора Станкова с Кирил Маричков

Вече 50 години той е идол за поколения българи, без значение в кое кътче на земното кълбо се намират… Подминаваме познатите факти и плитките теми, за да чуем дълбоките му истории. А те звучат като музиката му – твърдо и винаги лично!

Той си задава въпроси за неща, които човекът все още не е разбрал и най-вероятно никога няма да научи – за необясними феномени и метафизични явления. И търси отговори, на които Менделеевата таблица, теорията за Брауновото движение и теорията на Дарвин за еволюцията още не са дали. 

Спестих му баналния журналистически въпрос: „Какъв е вкусът на времето?“, на който Маричков обикновено отговаря по различен начин, но той сам поведе разговора в тази посока. Говори с ревност и тревога за съвремието си, без да е огорчен и гневен.

И определя вкуса му като клисав.

 

Поканих ви на този разговор, защото Наградата за музика на Столична община за ярки постижения в областта на културата през 2017 г. беше присъдена на вас и на „Щурците“.

Искам да изразя моето уважение и да благодаря на общината от мое име и от името на „Щурците“ за тази награда, с която ни удостоиха в деня на София. В същия ден, на тържествената сесия на Столичния общински съвет бяхме обявени и за почетни граждани на София. Това е голямо признание за нас.

Тук ще направя уговорка, че не обичам да давам интервюта. По форумите всякакви тролове, разбира се анонимни, пишат отвратителни неща. Както е казал Рьорих „празник на невежеството”. Особено враждебни са те към хората на изкуството. Елин Пелин е казал, че ако в България се роди гений, то това ще е геният на завистта. Споделям неговото мнение. Нещо повече, убеден съм, че ако можеше завистта да се впрегне в енергия, нямаше да имаме нужда нито от нито от АЕЦ „Козлодуй“, нито от  „Белене”.

Какво според вас е обяснението на този факт?

Повечето от нас, за съжаление, нямат самочувствието на свободни хора. Робският манталитет у нас е силно вкоренен. Прекалено дълго сме били под турско робство, след което за малко е направен някакъв опит за демокрация, който обаче носи в себе си белезите на робството. После доста бързо сме минали в друго робско общество – комунистическото. А тъй като една утопия не може да бъде осъществена, тя обикновено се превръща в своята противоположност. Има хора, които все още си мислят, че комунизма е идеалистична и хуманна теория, но аз смятам, че тя е тотално сбъркана в основата си. Ето защо, където и да е приложена, е наложена с проливането на много кръв и винаги се изражда в общество на насилие и безправие. Комунизмът много си прилича с нацизма (национал социализъм), но расизмът е заменен с класова борба, т. е. при нацизма се преследва расата, а при комунизма класата. Хитлер е видял от Сталин концентрационните лагери. А има и още една разлика - нацизмът не е успял да стигне дотам в идиотизма си, че да национализира и изземе цялата частна собственост, включително и земята на селяните. За всичките тези дълги години на безправие, според мен най-големите поражения са върху човешката личност. Резултатът е един страхлив, лицемерен човек, без никаква инициатива, и съответно адска завист към този, който по някакъв начин все пак е успял. В соца между хората, които бяха „малко по-добре“, често имаше и хора на изкуството. Тогава нямаше интернет, така че нямаше и „тролове”, които да пръскат анонимни плюнки и злъч към по-известните. Но имаше Държавна сигурност. И там се получаваха купища гнусни анонимни доноси от „бдителни” граждани.

Не се ли научихте да се обграждате с безразличие?

Безразличието е страшно. Опитвал съм се да не се вълнувам, да не ми пука… но пак ми пука!

Нямам фейсбук, няма и да имам. Не ми харесва този начин на общуване. Във фейсбук, дори да съм само сред общност от приятели, непременно ще се намери някой, с мнението на когото по определен въпрос няма да съм съгласен и ще трябва да споря с него, а не искам да го правя. От друга страна, ще съм длъжен да му кажа какво мисля, защото, ако мълча – значи съм съгласен с него.

И все пак, слава Богу, още има хора в България, които ми връщат вярата. Видях ги и на концерта ни в зала „Армеец“ – поне 12 хиляди души! Точно такива, каквито трябва да бъдат – свободни, позитивни, а и хубаво пеят (Смее се). Свестните хора у нас са много повече, но за съжаление злото е по-кресливо. Чува се навсякъде – в медиите, в пресата, в различни форуми… Зло, зло, лоши новини, фалшиви новини. На принципа  – “Good news – no news!”.

Но нашата публика ни е крепила през годините, точно заради нея сме оцелели. Заради нея се чувствах много щастлив и на юбилейния ни концерт. Тогава, преди да излезем на сцената, бях нервен, защото много от нещата не ставаха, както исках. Имаше технически неизправности, проблеми с включването на видеата с Пеци… Минути преди концерта казах, че няма да изляза на сцената, ако нещата не се случат, както аз искам. Но като видях лицата на публиката, техните усмивки, позитивната емоция, която излъчваха и... всичко си дойде на мястото. Заради тях си заслужаваше.

Не допускате ли компромиси? Така преди години напуснахте и Народното събрание, като видяхте, че нещата няма да се случват по начина, по който на вас ви се иска.

Не знам дали е хубаво или лошо качество, но аз съм перфекционист. Никога не съм се равнявал по това, което се случва в нашия двор. Мен ме интересуват и съседните дворове. И въобще всичко, което става по света. Моето мерило никога не е било местното ниво. Лошото е, че като видя, че нещо не върви както трябва, а съм положил всички усилия то да стане, си вдигам шапката… Както си вдигнах шапката и от Народното събрание. Обаче искам веднага да отворя една скоба –  не са ни виновни само политиците за това, че у нас нещата вървят толкова бавно. Виновна е и нашата народопсихология.

Казвате, че сте реалист и не сте очаквал нещата да се случват по-бързо.

Предвиждах съпротива, усещах, че има някакъв план – нещо, за което се подиграваха на Едвин Сугарев, когато казваше, че има план „Клин“. Но наистина се провеждаше някакъв план. Няма такива съвпадения – на 9-ти ноември падна Берлинската стена, на 10-ти ноември падна Тодор Живков. Според мен, без подготовка от страна на КГБ и на техните подразделения в нашето ДС, нещата нямаше да се случват точно по този начин. Те са първите, които бяха разбрали, че тая система няма да я бъде, и то най-вече икономически. Социализмът се срути не заради желанието на хората за свобода и демокрация и това е тъжното. Падна по чисто икономически причини. И тези от комунистическата върхушка си казаха: ние дори да сме всевластни, не сме толкова богати колкото сме алчни… Я, да си станем едни капиталисти. Това се и случи.

Не навсякъде успяха обаче. Руснаците, които са добри шахматисти и могат да предвидят как ще завърши една партия шах много ходове напред, не допускаха тогава, че в тази „игра” ще има и някои пешки, които ще се движат сами – да кажем хора като Вацлав Хавел и Лех Валенса. При нас нямаше такова нещо. Планът се изпълни почти на сто процента. И затова вървим толкова бавно, затова все още сме една посткомунистическа държава.

И въпреки всичко, избирате да живеете тук…

Имал съм възможности да избягам още в соца, но не го направих. Никога, ама никога не съм виждал себе си като емигрант. Когато се сетя за Витоша, за близките ми, за приятелите, разбирам, че не съм човек, който ще избяга.… Обичам си родината. Даже не смятам, че това е патриотизъм. Така както човек обича майка си, независимо каква е тя. Може да му е неприятно, да кажем, ако майка му е алкохоличка… Ще й вика – „Мамо, защо пиеш?“, обаче пак ще си я обича. И аз така. Виждам много дефекти в моята държава, но пак я обичам.

Знаете ли какво съм забелязал – у нас, в България, аз винаги изказвам много остро и критично мнението си по различни въпроси, защото не ми е безразлично и не мога да мълча. Обаче, когато съм в чужбина и някой българин ми каже нещо против България, ми става адски неприятно. Рязко заемам отбранителна позиция и скачам да я защитавам. Иначе тука можем да си ги говорим същите неща, но много се дразня, когато някой гледа отстрани и плюе.

Какви са хората, с които се срещате в чужбина?

Там свирим предимно за българи. Малко са чужденците, които идват – такива от смесени бракове или приятели на българите.

Публиката на нашите концерти е многобройна. Ще се окаже, че демографска криза има само в България. А демографска криза по отношение на българската нация май няма. Българите в чужбина наброяват вече над два милиона. В Щатите са над милион, само в Чикаго са около 200 000 души. Има цели български квартали.

Много от тях са си намерили хубава работа – спомням си концерта ни в Сиатъл, там кажи-речи половината от публиката работеше при Бил Гейтс. И то за такива заплати, че просто не ми е удобно да ги споменавам пред българите у нас. Не мисля, че България са я напуснали само високообразовани хора, отишли навън за да се реализират. Повечето от тях са там по чисто финансови причини. Отишли са, за да живеят по-добре. Виждам, че си обичат родината и им е мъчно за нея.

Всеизвестна е страстта ви по пътешествията? Скоро предстои ли ви екзотично турне?

През април с „Фондацията“ ще направим едномесечно турне, направо околосветско. Първият ни концерт ще бъде в Япония. Леле!... Само тия дълги полети не знам как ще ги издържа… След Япония следва Южна Корея, Сеул, а от там – Хавай. Уха! Ще имаме концерт на Хавайските острови! Иначе сигурно никога нямаше да ги видя! Оказа се, че на Хаваите живеят много българи. В Япония са по-малко – на концерта там, който ще е в един рок-клуб очакваме около 200 души, не повече.

Освен това хич не ме интересува дали ще сме на печалба, сигурно не. Но ще видим Хаваите! И Япония! Ние сме на самоиздръжка, да не мислите, че някой ни спонсорира. В чужбина ни канят, но ние си плащаме всичко сами - от самолетните билети и хотелите до наем на залата и озвучаването. Така всичко е пито-платено. (Смее се.) След Хаваите отиваме в Сан Франциско и още в десет големи града в САЩ и Канада. Накрая летим за Хамбург, където ни е последният концерт. 

Може ли музикант да забогатее в България?

Зависи. Ако прави хубава музика, не може. Ако прави пошлотия, тогава може и да забогатее. Не искам да съм по-конкретен!

Е, можеш да живееш и от музика. Аз например успях. Живея с един приличен стандарт, цял живот, само с музика. Виж колко хубаво звучи – „цял живот само с музика”.

Чувствам се късметлия, защото мога сам да пея песните, които пиша. 

Като заговорихме за пари, имам един спомен от далечната 1989 г… Бях студентка тогава и в двора на Софийския университет, по време на митинг се събираха дарения в подкрепа на демократичните процеси в Румъния. Видях ви да оставяте много пари тогава -  1000 лева…

Дадох 100 лева, 10 пъти по-малко, отколкото твърдите. Така тръгват легендите. (Смее се.) 100 лева обаче не бяха никак малко тогава. Имаше хора, които работеха за под сто лева на месец. И сега, като си спомня, си викам, бе, май много пари им оставих… (Смее се.) Обаче такова беше времето, много ми се искаше да помогна и дадох всичките пари, които имах в себе си.

Помните ли момент, в който да сте оставал без пари?

Не. Баш без пари съм оставал в много отдавнашни години, като съвсем млад. Беше ми доста трудно, имаше моменти, в които ни забраняваха, спираха ни концертите… Но сега не искам да се оплаквам. Винаги съм успявал да издържам себе си и семейството си чрез музика, което ме кара да се чувствам щастлив. Много малко са хората у нас, които могат да се похвалят с това. Никога не съм бил богат, но не съм бил и беден. А тези, за които споменах, забогателите бързо, са еднодневки.

Да се задържиш 50 години на сцена е нещо феноменално. Много малко групи в света са достигнали до такъв юбилей.

Никога не съм предполагал, че това е възможно да се случи, така че искам да благодаря на Господ. „Ролинг стоунс“ бяха първите, които отбелязаха с концерти 50-ата си годишнина, след тях „Дъ Ху”. Друга стара група, която стартира като нас през 1967-а и  стана на 50 години е „Дийп Пърпъл“. Само че ние започнахме с едни леки песнички като „Звън-звън“, а те свиреха хардрок. От тях тръгна…

Как вашата музика е повлияна от българската обществена среда?

Не става въпрос за повлияване. Ние и тогава искахме да свирим по-рокаджийски и по-твърди парчета, но те не минаваха през цензурата. Затова изпълнявахме песни, които бяха по-мелодични като „Звън“, „Веселина“, „Малкият светъл прозорец“ и т.н. - песни на така наречените тогава „утвърдени” композитори. Това не бяха наши песни - нашите парчета бяха по-твърди и не ги пускаха. Единствената ми песен, която тогава видя бял свят беше „Песен за Щурците”. И до сега се чудя как премина през цедката. Тогава малко ме беше яд. Но сега, като се сещам за онова време, ми става приятно и хубаво, че сме изпели тези песни.

Творецът у нас кога твори по-добре – при политическа или при икономическа цензура?

Творецът твори по-добре когато го бива. Въпросът е дали творчеството му вижда бял свят или не. Едно време ни притискаше политическа цензура. Понятието беше „идеологическа диверсия”. Наричаха ни идеологически диверсанти, които вкарват упадъчната и ретроградна западна музика в България и развращават невинните социалистически души на нашата младеж! Сега пък е друго. То не е цензура. Сега икономически трудно вървят нещата. Има свободен пазар и се конкурираме с целия свят. Идват световноизвестни групи и публиката си вика – ето, пари много нямам и ще си ги пазя за „AC/DC“ примерно, а няма да отида на концерта на българската група. Това е положението.

Но като говорим за цензура, аз ще ви кажа, коя е новата цензура - това е политическата коректност. Съгласен съм, че не трябва да има репресии и неравнопоставеност между половете. Това, че някой има съдбата да бъде различен – има право. Не съм съгласен обаче да се проповядва разменената идентичност на половете. Това не е нормално! Например, да си далтонист е аномалия, не е нормално. И никой не би трябвало да те обвинява, че си далтонист и това да е причина да нямаш права като всички останали. Но и далтонистът не би трябвало да  пропагандира, че да виждаш цветовете както той ги вижда е нормално, и че който не е съгласен с това е хомофоб. (Смее се.)

За мен не е проблем някой да си избере да е от третия род. От третия род, а не от третия пол, защото трети пол няма. А думата „джендър” граматически означава род - той, тя, то. Трябва да обяснят на хората именно това. Та ако някой си избере да е от третия – среден род ще му казваме „то”. Е, после може да се наложи, както при дечицата да се уточнява, че „то” е момченце или, че „то” е момиченце (Смее се.)

Какво очаквате да се случи след още пет-десет години?

Ще дам един пример, за да покажа, че все пак съм оптимист, че нещата в крайна сметка ще се наредят по правилния начин. Но едва след като бъдат нанесени големи и трудно поправими вреди. Тогава хората ще го осъзнаят.

През 19 век, в началото на индустриализацията, когато са почнали да димят комините и всички са се отоплявали с твърдо гориво, ако някой е кажел, че това е адски вредно за хората и за околната среда, са щели да го обвинят, че е назадничав и консервативен. И може би с право. Индустриализацията, разбира се, е довела до развитие и прогрес, но от друга страна тежко е отровила околната среда. Туберкулозата и раковите заболявания, киселинните дъждове, мъгливият Лондон и Париж със своя мръсен въздух са последствие от индустриализацията. Това се осъзнава сто години по-късно. Виждал съм като дете Тауър бридж и Нотър Дам - бяха черни… Сега сградите са изчистени и светят. Взимат се драконовски мерки, които започнаха от Маргарет Тачър – закриха се мини, забранено е дори паленето на камините с твърдо гориво, за горене се използва изкуствена дървесина… Защото се разбра, че срещу природата не трябва да се върви. Трябва да се живее според природните закони. Това замърсяване на околната среда има жестоки последствия до ден-днешен. Сценарият за третия пол и „политически коректната” прекомерна толерантност е подобен случай, който ще нанесе много големи вреди. В някакъв момент ще се осъзнае, че не е било правилно, но вредите вече ще са нанесени. Чух и такава теория, че този план е замислен, за да се намали раждаемостта и населението на земята. Но този сценарий се прилага в Европа. До милиардите в Индия и Китай няма да стигне.

А какво очаквате от развитието на съвременните технологии?

И те могат да се превърнат в своята противоположност - от добро в зло. Човекът може да стане мързелив, неподвижен, да забрави спорта. Да не знае накъде да тръгне, за да си купи хляб, ако не си включи навигацията. Да получава  на готово продукти, игри и филми, направени от роботи. Хората спряха да четат, а това убива фантазията. Вместо да си представят литературния образ в процеса на четенето, те се превръщат в потребители без фантазия. Стигна се дотам, че предложеният наготово образ на Уотсън в една поредица за Шерлок Холмс е жена. За да бъдем политически коректни! А образът на Орфей е негър! Пардон, трябва да се каже афроамериканец.

Ето и аз имам смартфон, но гледам да не злоупотребявам. С удоволствие си плащам сметките по интернет чрез телефона. Наистина е голямо удобство. Обаче да си по цял ден в чата и това да замества реалното общуване е… истинско нещастие. Модерните мобилни устройства могат да се превърнат в лоша зависимост. Компютърът е част от сюжетна игра, която замества нормалните контакти. В реалността младите хора имат трудни социални отношения помежду си. Запознават се виртуално и чрез компютрите са по-отворени и разкрепостени. Тоя социален контакт им е по-лесен. Аз ги виждам, няма „виртуален секшуъл харасмънт” и други такива (Смее се.) То вече е страшно и да ухажваш жена. Мъжът е „парализиран“, не знае, ако харесва една жена и й го каже, дали тя няма да го осъди за сексуален тормоз. Знаеш ли, какво ми се случи преди около 25 години? Тогава, като депутат с една делегация, за първи път посетих Щатите. Бях страшно впечатлен от могъществото и цивилизационните достижения на тази държава, насочени към грижата за човека, който да живее сигурно и спокойно, без стрес и невроза. Обаче, пътувам аз със вашингтонското метро и влиза една красива млада жена. Аз станах и й отстъпих мястото си. Тя ме погледна със смъртен поглед, но седна и ми каза тихо: „Фъкин юропиън.“ На нея й беше неприятно. Сигурно в глупавата й глава са се въртят мисли като: Той какво - за болна ли ме мисли или иска нещо неприлично от мене… Значи аз дори не мога да бъда кавалер?! И сега след 25 години, когато отново бях в Щатите, няколко пъти нарочно си направих същия експеримент. Този път не ми казаха, че съм шибан европеец. Казаха ми „Благодаря.“ Слава Богу! И в Щатите са започнали да осъзнават тази идиотщина.

В същото време, моя позната, психоаналитик във Великобритания, ми разказа за нов вид договор, регламентиращ сексуалните отношения между двама души - когато опре работата до секс, вадят договора и подписват, че са съгласни. При всеки отделен случай. Че веднъж тя може да е съгласна, но друг път да не е. Помислих си, аз ако държа такъв договор, в момента, в който го вадя за подпис, ще ми се отще тая работа. (Смее се.) 

Изглежда съвремието ви разочарова?

Не бих казал, че съм разочарован. Историята сочи, че винаги се правят някакви грешки, затова дадох и пример с индустриализацията, която наред с прогреса е донесла и отрицатели последици.

Не, не бих си избрал за живеене друга епоха. Като се сетя за някои отминали години, сега, от дистанцията на времето, си мисля, че в много отношения са били артистични. За много събития и случки, които за мен са имали неприятни последствия и са ми донесли неприятности, сега се сещам с усмивка. Лошото в спомените сякаш избледнява…

Има ли нещо, което не бива да се подлага на съмнение?

Вярвам в Господ. Сигурен съм, че каквото и да е Господ, го има. Може би ще прозвучи нехристиянски това, което ще кажа, но може той да е някаква супер развита извънземна цивилизация, може да е самата природа… Не знам какво е Господ, но че съществува, и че ние сме негово творение, съм напълно убеден. Човекът в никакъв случай не е нещо, случило се по пътя на еволюцията. Освен еволюция има и творчество. Може ли един часовник да се появи по пътя на еволюцията? Или един компютър? Не! Човек е сътворил компютъра. А човекът е нещо значително по-сложно и мисля, че със сигурност не се е случил по пътя на еволюцията. Господ е сътворил човека. Ние сме божие творение.

Теорията на Дарвин, както и таблицата на Менделеев са изключително велики открития, важни и полезни за развитието на човечеството. Но те също са творчество.

И още нещо ще допълня тук. Ние днес владеем генното инженерство. И можем да променяме живата природа, често пъти за добро. Българина го наплашиха, че ГМО е нещо страшно. По времето на комунизма у нас имаше институт за подобрение на сортовете, вероятно и днес да го има. Там се занимаваха със същото – с генетична модификация. Само ще спомена едно име - Мичурин. Знаете как е умрял Мичурин – паднал от една ягода. (Смее се.) Значи, щом вече владеем ГМО и сложните нанотехнологии, защо това да не е начало на създаване на нещо много повече от компютър…

Затова да се замислим как сме създадени и ние. Ние сме създадени – това е твърдото ми убеждение. Затова вярвам в Господ. Въпреки че не мога да си обясня какво точно е той.

Това доколко отговорни ни прави за взимането на решения?

Казва се, че Господ ни е направил по свой образ и подобие. Може би е така. Защото и човек е направил компютъра по свое подобие (харддиск – мозък, софтуер – душа) - да мисли и да изпълнява различни команди. Но компютърът още не е достигнал нивото на човека. Съвременните технологии толкова бързо напредват, че нищо чудно изкуственият интелект в един момент да се осъзнае като по-умен от създателя си. Така както човек може да си помисли, че е най-великото творение във вселената, да се отрече от създателя си и да започне да казва, че няма Бог. Но... да оставим тези неща, на нас не ни е дадено да ги разберем докрай…

Ние осъзнаваме действителността по някакъв свой начин - в тази наша действителност съществува факторът време. Той е чисто човешки фактор. Но може би от някаква друга гледна точка всичко е едновременно – и минало, и бъдеще, и настояще. Ако човекът се движи както микрочастиците при Брауновото движение - нещата, които всъщност му се случват и според него минава време, според другата гледна точка се случват едновременно. Но това също не можем да го разберем. Ние не можем да проумеем и какво е безкрайност. Както не знаем и обратното - какво е нищо. Не знаем какво е и Господ. И няма да го разберем. Така както кучето вижда какво е електричество – то вижда, че изведнъж става светло. Даже може да се научи да бута някакъв ключ, за да запалва някаква лампа. Но какво всъщност е електричество, то никога няма да научи. И ние не можем да разберем какво точно е Господ. Може би след смъртта си ще го разберем. Човекът не е успял да открие как да събуди родовата памет, а аз съм склонен да вярвам, че има и прераждане на душата. Душата съществува, но няма памет – тя е софтуерът. Мозъкът има памет – той е хардуерът. Хардуерът не може да направи нищо без софтуер, без душа. Той става ненужен и може да бъде погребан (рециклиран).

Какво смятате, че от тукашния свят ще пренесете в следващото си прераждане?

Както вече споменах душата няма памет и не помни нищо, свързано с „харддиска“, който е умрял. И все пак... не знам, може би душата е носител на някакви следи от предишни животи… И всяко прераждане е вид усъвършенстване на душата. Обаче не съм сигурен кое е училището – дали материалният живот или един, който е извън този живот, в друго измерение, което също не можем да си обясним. Различни измерения, различни уроци…

Ако приемем Господ като един океан, то всяка човешка душа е капчица в този океан. Обаче тази душа трябва да се преражда безброй пъти, за да бъде обучена да се слее с Господ – т.е. да може да се слее с океана и повече да не се преражда… Но това са мои някакви фантазии и теории…

Лесно ли пускате миналото да си върви?

Не съм от хората, които обичат да живеят с миналото и да викат: Е, помниш ли това, помниш ли онова?… Все пак добре е миналото да се помни. Интересно ми е, че за неща, които са ми били отвратителни, сега се сещам, както казах, с усмивка.

Така гледам на разни случки от казармата и на идиотските наказания, дето ни спираха концертите. Навремето нашият барабанист викаше: „Ние няма да си даваме отпуска, те ще ни я дадат. Така че дайте да свирим, докато можем. Непременно на някой концерт ще се случи нещо такова, дето да ни дадат отпуска.“

В крайна сметка, понеже носехме страшни пари на концертна дирекция, те пак ни пускаха. Директорът на тая дирекция имаше пищов и веднъж ми каза: „Ако пак се издъниш, ще те застрелям лично с моя пистолет!“. Не ме застреля, но побесня, когато на един концерт казах на публиката, че ни забраняват да пеем „Сетисфекшън“ на Ролинг Стоунс. А публиката го чака и вика: „Ай кен гет ноу“. Ние накрая не издържаме, макар че ни бяха забранили абсолютно да пеем на английски, каквото и да било… Знаехме, че ако в залата няма някой от комсомола или от партията, минаваме метър. Но често имаше и моментално следваха санкции… Това са моменти, за които сега разказвам и ми е смешно, ама тогава хич не ни беше забавно.

През тежките моменти как минавате?

Най-тежко ми е било, когато загубихме Пеци Гюзелев. Беше ужасно. Мога да го сравня със загубата на майка ми и баща ми, които все пак бяха възрастни хора. Този човек беше дълбоко свързан с живота ми и със „Щурците“ през всичките години… Много тежко го преживях и тогава не си представях, че е възможно да направим 50-годишнина. Бях абсолютно сигурен, че това е краят.

Нали още сте във форма?

Да чукам на дърво – да! Благодаря на Господ, че продължава да ми дава сили да пиша песни, да свиря и да пея с „Фондацията“. Но всяко нещо си има край. И колкото и хората да харесват и да обичат „Щурците“, все пак ние сме една група от миналото. Не трябва да злоупотребяваме с тази обич.

Но голям е и процентът на 20-годишните, които ви обичат…

Е, това е най-приятното. На концертите ни има много млади хора, които познават нашите песни. Случвало се е най-неочаквано да забравя някоя дума от текста -  тогава гледам какво пеят хората, защото тези срещу мен винаги пеят, и се сещам за текста. Е, рядко, но се е случвало. С „Фондацията“ веднъж като пеехме „Дива роза“ - прекрасна песен на Дони, аз изпях „бяла роза“, вместо „дива роза“. А „Бяла роза“ е една песен, дето хич не ми харесва… Еее, обаче аз изтърсих „бяла роза“ и като го осъзнах, следващите 3-4 думи въобще не можах да ги изпея, защото ме напуши смях. Точно тогава зърнах физиономията на Дони, който ме гледаше ухилен, защото беше решил, че съм си направил майтап. И публиката реагира така. Май така и не разбраха, че съм се объркал.

Имате ли сценична треска?

Ако не изпитва емоции преди да се появи пред публика, човек не е вече за сцена. Имам си малки ритуали преди излизане, но съм суеверен и няма да ги споделя. Ако ги кажа, тогава вече може и да не проработят. Това е магия, която може да се развали...

А какво прави живота ви шарен?

Едно от нещата са тези концерти. Както казах, чукам на дърво, че още мога да ги правя, а и енергия имам за това. Аз не обичам да се веселя по стандартния начин – партита, танци, алкохол и други такива неща не правят живота ми по-интересен. Напротив, често страшно ми доскучава. Иначе животът ми е цветен, но самият аз си го правя такъв. Знаете ли, никога не ми е скучно, когато съм сам, защото или пиша песни, или чета книга, или правя нещо друго интересно. Обичам и жена ми Веселина да е около мен. Понякога обаче, в компания, някои хора ме обстрелват със скучните си преживявания, свързани главно с покупка на коли или други „важни” неща  и така ме карат да се чувствам безнадеждно.

Да очакваме ли 60 години Щурците?

Ако трябва да бъда честен, още когато празнувахме 30-годишнината, т.е. преди 20 години, си мислехме, че това са последните ни концерти. После и на 40-ата годишнина, отново сме казвали в интервюта, че това са последните ни концерти. И сега пак го заявихме, но този път вече си мисля, че ако продължим ще бъде прекалено наистина. Защото все пак  сме доста дърти… Пожелавам си да сме живи и здрави и да мога да пиша музика, да пея песни… Защото това е смисълът на живота ми.

 

 

 

 

Моля почакайте...