Калфата на Господ

Интервю на Теодора Станкова със скулптора Павел Койчев

Случва се така, че човек избира участта на артиста, защото се чувства избран. А Павел Койчев няма такова самочувствие. Казва, че е нужно „да притежаваш самообладание, за да удържиш на собственото си нищо.“ Той не може да живее без своето творчество. То е единствената утеха за скулптора. Необходимо му е, за да остане верен на себе си и да не се отдалечава от хората. То е средство да атакува емоциите, да развълнува чувствата на повече хора, да им даде „избран“, възвишен образ на всекидневните страдания и радости, като ни хвърля в теми за размисъл - за съхранението на човешкия род, накъде отива човекът, смъртта, жените, надеждата, парите, приятелството…

Павел Койчев винаги е бил свързан с историята на пространството, с природата наоколо, а също и с големия мащаб. За него същественото е да премине границите – между природата и изкуството, между световете, между каноните. Дръзко по леонардовски той не просто прави произведения на изкуството, а материализира идеи. Те трябва да се преживеят. Сравнява творчеството си с концерт или спектакъл - като преживяване за еднократна употреба. Което се ражда и умира. Като човешкия живот, който си отива и ще съществува някъде, някъде там.

В Ню Йорк нарекоха Павел Койчев художник на Милениума. Някои го определят като единственият след Кристо концептуален автор от световна величина.

И е извънредно преживяване да сме част от огромния му мащаб.  

 

Как избрахте участта си на артист? Кога се почувствахте „избран“?

Нямам усещане, че съм посочен с пръст от съдбата. Едва сега, на тези години, в тази твърде почтена възраст, започнах да разбирам какво е скулптурата.

И досега нямам самочувствие, че мога да правя скулптура. Защото, ако нещо можеш да си го правиш, то вече е занаят. Аз всеки път гоня неизвестното. Търся Смисъла какъв е. Живея със страха и съмнението, че няма да се получи. Става опасно, когато е сигурно. Страшно е, ако започнеш да се повтаряш, да се самоцитираш.

Едно от малкото интересни неща, което все още ме занимава, е правенето на триизмерности. Май само това ми остана… Не знам – правене на скулптура ли е, какво е… Все повече ми се работи… Въпреки че абсолютно съзнавам, че няма смисъл. Истинското изкуство винаги е безполезно. Защото то се занимава с това да разгадае Смисъла. Божията промисъл. Стане ли практично и полезно, вече е занаят.

Изкуството не трябва да има смисъл освен собствения. То се мъчи да надникне, да разбере как го е замислил Онзи.  

Ето сега – единият ми зет е лекар. Викам му „Твоето има смисъл, а моето няма никакъв! За какво работя всеки ден?“. Чудя се – аз ли съм идиот, Боже Господи!? Все ми се ще да правя някакво откритие, да разбера повече. Затова продължавам...

 

А вие като проводник в ръцете на Онзи, колко задължен се чувствате?

Ооо, какъв проводник. Нямам отговорности. Сам съм се натоварил. Исках да бъда художник от съвсем малък и това правя повече от 60 години. Този отгоре не ме е натоварил, жалко е само, че не ми е дал толкова, колкото ми се ще. Това е лошото, защото колкото повече работя, разбирам, че съм далече от Смисъла. Истината е непознаваема. Да разбереш, че нищо не знаеш и нищо не си разбрал - това е според мен помъдряването. Как да разбереш битието? То не ни е дадено да го разберем. Защото един е Създателят. Ти не можеш да си крайната инстанция, да си божията истина. Има друг...

 

Върху какво работите в момента?

Сега например се занимавам с трите основни състояния на човешкото тялото – първо легнало положение, после седнало и накрая изправено. И след това обратно… Тези три прости положения на човешката фигура дават безкрайни възможности за формообразуване.  

Другата голяма тема за мен е жената. Тя е част от загадката. Основно женски фигури правя и това е подсъзнателно, вероятно има и фройдистки елемент. Това, което не познаваш, те привлича, искаш да го разбереш. Женската фигура свързвам с началото, с извора на живота. Отделно, че като форми женската фигура е много по-богата, дава повече възможности за интерпретация. Монументално и по-непреходно стоите в пространството.


Защо избирате големия мащаб? Това не е ли подсъзнателен израз на егото?

Ако го правя от суета, то е подсъзнателно. Не го мисля като отправната точка на егото ми, вървя чисто по пластичен път. Всяка идея има някаква форма, има определени размери, с които  да стои в пространството. За определена идея и планина да направиш – все е малко. После, интересно ми е как може да се впишеш във външното пространство – как да се наместя, как от нищо да направя нещо и то да присъства. Така направих фигурите на Адам и Ева от изложбата ми „В градината на тревата“. Най-голямата фигура, която бях правил дотогава беше 3-метрова. Избрах предизвикателството да направя нещо по-голямо – да изпитам усета за гравитация, за присъствие в пространството. Скулптурата е сблъсък на природата и човека. На материалното с абстрактното. Защото идеята идва от ума и сърцето и трябва да се създаде от камък и природа.

Не правя само големи неща. Скулптурата може да е малка една педя, но трябва да присъства. Както когато някой човек влезе в стаята. Един влиза и не го забелязваш. Друг влиза и присъства - всички се обръщат. Не с обемите, а с някакво присъствие искам да бъде забелязана скулптурата ми.

 

Когато се обърнете назад, има ли нещо за което да си казвате “Ех, това иначе трябваше да го направя…“?

Ако сега трябваше да започна отначало, пак щях да направя същия избор без колебание! Макар да знам, че е много трудно, пак ще бъде това! Сложна е работата на скулптура, иска средства. Много е трудно и продаването. А даже и да ти подаряват скулптура, няма къде да я сложиш… Но не се оплаквам.  

Какво не бих направил? Аз работя без предварителни рисунки и скици. Естествено, следвам някаква посока, имам идея какво ще се получи. Но ако започна отново, всичко, което ми хрумва като замисъл и намерение – ще го материализирам! Или ще го надраскам на листа, или ще го направя в пласт триизмерност, но няма да го оставя да бъде само в главата ми. Това отчитам като своя грешка.

 

Работил сте и при политическа и при икономическа цензура. Ваши работи в оня режим са обявявани за „неподходящи“ или „нехаресвани от обществеността“. Кога творецът у нас твори по-лесно – при политическа или при икономическа цензура?

При политическа цензура може би е по-лесно. Тя е ясна, тя е очакваема. Не съм огорчен или разочарован, защото съм го очаквал.

Докато икономическата е по-страшна, защото те прави зависим. Тя е всепроникваща, зависиш от икономиката – дърва да купиш, восък да купиш, скъпоструващи материали… На писателя, например, му трябва хартия и молив… Но за изкуството на скулптора икономическата е определяща…

 

Имате вид на добър човек. Какво може да ви накара да забравите доброто възпитание?

О, много неща. И в мен, както във всеки човек, тлее лукавият. Във всеки почти поравно живеят и доброто и лошото. Все пак едното винаги надделява. И хората ги определяш по делата – на едни основното им предназначение е да градят, а други се раждат да рушат. Този, на когото малко повече е капнато от доброто, се смята за обществено по-добър човек. А иначе всеки си е доста лош и има неприятни черти и е способен на много грозни постъпки.

Това е като в приказката – зависи на кой овен ще скочиш, като падаш – на черния или на белия. В коя земя ще отидеш…

 

А вие белия или черния вълк в себе си храните?

На тези години вече мога да кажа, че по ми се изгражда. Не съм на 18… Сега повече ми се създава, отколкото ми се руши.

Имал съм колебания… Някъде докъм средата на 70-те години на миналия век правех едни такива остри, много напрегнати неща - борех се, съпротивлявах се като всеки млад човек. И по едно време усетих, че ще трябва с добрия крак да тръгна напред.

 

От какво бяхте повлиян тогава? От българската обществена среда?

Ох, да, вие го усетихте. Не ми се говори за това, вече няма смисъл на умряло куче нож да вадя…

Дълбоко не бях съгласен с политиката към изкуството, към духа и затова бях напрегнат. Може би е типично за всеки млад човек да е революционно настроен, да променя. Но след това разбрах, че не това е начинът. По-лесно е да правиш тъмно, да се изразяваш чрез негативното. То и по-силно въздейства.

Ако реша да направя нощните си кошмарите, мога да ви подлудя. Кому е нужно? За какво да ви натоварвам вас? Животът на хората и без това е жесток. По-добре е да помогнеш на някого, да му вдъхнеш кураж … Човещината е в утехата. Творецът не може да е безгрижен и да си прави каквото поиска. Защо да споделям своите кошмари – мъчителна работа е. Може само ако си ги правя вкъщи и не ги показвам. Но да ги споделя с обществеността не е редно.

А иначе много интересни мрачни проекти има в главата ми. Събуждам се нощем, не спя по 2-3 часа…

 

„През деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша“. Как се определяте?

Като работещ песимист. (Смее се.) Малко лукаво се измъквам, нали? Някой, ако ми гледа работите, ще каже: „тоя е пълен веселяк“. А пък като ми слуша говоренето, ще каже, че съм песимист. Но моите работи не са песимистични. Не смазват човека.

 

Трябва ли творецът да познава и тъмното?  

Той го познава, защото то е в него. Че аз не се ли знам какъв съм?! Но не виждам смисъл да се показвам такъв пред другите. Няма защо да подхранвам техните кошмари. Животът е страшен. В египетската книга на мъртвите се казва: „Името на моята лодка е живот. А весла са ми ужасът.“ Нещо по-вярно да е казано? Животът си ние го носим в нас. И за какво живеем? От ужас. Понеже се борим с ужаса, борим се със страха.

 

На вас какви са ви страховете? Страх ли ви е от смъртта?

Не страх, ами направо съм ужасен! Ужасно е чувството, че ще изчезнем, че няма да ни има повече, че няма време. Докато мигаш срещу слънцето, хоризонтът се скъсява. И като хлопнеш очите – ще се приключи. От страха от този подсъзнателен ужас ме спасява работата.

Но защо задавате такива въпроси на един 80-годишен човек? Не смея да говоря, това е може би най-интимната среща в човешкия живот – когато се изправиш пред края.

Човек не може да знае как ще умира, как ще посрещне края. Но всеки си го мисли.

 

Какво от тукашния си живот ще занесете в друго прераждане?

Една текуща незначителност. Част от случилото се в определено време.

 

А има ли нещо, което не бива да се подлага на съмнение? Вярвате ли в  Господ?

Аз съм вярващ, но не съм религиозен. Вярвам, че има нещо. Банално е, глупаво е, но за съжаление, не съм така религиозен.

Когато легна край морето на пясъка и разперя ръце, усещам сила и подкрепа от цялата земя. Над мен безкрайното синьо небе, а аз между небето и земята като една прашинка. Хем съм една прашинка, незначителен атом, хем съм побрал в себе си космоса. Като погледнеш – цяла галактика, и ти си съставна част от всичко това. Представете си - всеки атом, всяка част от атома е толкова равностойна във вселената, колкото и слънчевата система, колкото и вие, и аз. Ето това осъзнах – всичко е едно и е безкрайно. Няма минало и бъдеще, няма измерения. Ето тази простота, само тя е вечна. Сложните неща няма как да са трайни. И е страшно това, че ние днес прекалено усложнихме живота.

 

Как ще определите днешния ден? Накъде върви светът?

Не ми харесва тази свръх технологична ера. Но човечеството открай време върви в тази посока. Не съм оптимист за бъдещето на света. Но от друга страна животът е по-могъщ от нас. И по някакъв начин ще ни измъкне. Но не с отиване до Марс, до Юпитер или до млечния път. Не е сериозно. Дадено ни е да сме в човешките измерения. Да имаме определени габарити, граници. Няма да станем ни птици, ни риби. Къде сме тръгнали в космоса, когато нашият вътрешен космос е още неподреден. Имаме си достатъчно кахъри, че да мислим да ставаме друго. Като не можем да решим себе си, гледаме навън да излезем. Безкрайността не е навън, а е навътре. Там трябва да дълбаем. Мъчна работа е човекът. Но не вярвам, че хората чак толкова могат да се променят. Защото ще остане болката, страданието, страхът от смъртта, основните белези на човешката екзистенция. Контактът с природата, защото сме част от нея. Това са трайните неща.

 

Колко сте съпричастен с тревогите на хората?

Уютно ми е от контакта с добри хора. Винаги съм бил изключително любопитен, съпреживявал съм живота им. Винаги съм се вглеждал в лицата на минувачите по улицата. И сега съм съпричастен, но вече по-малко. За последните десетина години очевидно съм се превърнал в егоист. Много ме е обсебила работата. Триизмерността.

 

Как си избирате тема? Кога ви връхлита вдъхновението?

Идеите се раждат по всяко време, неочаквано. Всичко е тема, от всичко може да се направи пластика. Всеки миг от живота може да е предмет на изкуството. Например изложбата ми „Нещо лично“, която направих преди няколко години в галерия „Райко Алексиев“ се роди от едно мое преживяване в Синеморец. Има едно заведение на брега, „Кораба“ му викат. Гледката там е застинала така, както е било преди хилядолетия. Седя си на бара, насреща ми е косата на плажа, от ляво ми се разкрива Странджа планина, в дъното Ахтопол е влязъл… И брегът е точно такъв, какъвто е бил преди хиляди години. Гледам, по едно време едни коне преминаха. После се върнаха. Там времето отсъства. Като преди хиляди години е. Брегът е бил все такъв, морето си е същото, Странджа все там. Зад гърба ми -  бара и музиката на Чик Кърия. Седя с едно питиенце надвечер, погледът се избистря и аз виждам това, което е виждал и първият човек, и тракиецът… Имам същото преживяване. И от това направих една изложба.

Всяко преживяване на всеки човек е обект за изкуство.

 

Кога идва успехът?

Явно идва с общественото забелязване, с наградите, с интервюта, с оценки. Тогава идва този, формалният успех. Обаче в действителност само времето казва кой къде е и какво е направил. Когато човек го няма вече. Времето е единственият рефер.

А наградата може да бъде и случайност… Творецът има нужда от награди до определена възраст. И обикновено тогава не му се дават. Вземат ли да те награждават, понеже си на определена възраст, работата отива, както се казва, на загуба (Смее се.) И аз това го осъзнавам. Още преди 30 и даже преди 50 години аз съм направил работи, които е могло да се наградят и тогава.

Преди години при мен дойде един английски галерист. Искаше да ми направи изложба. И викам си – добре де, това да се беше случило преди 20-30 години, щях да умра от удоволствие. Сега просто не мога да му се зарадвам.

Най-голямата награда за мен е, когато ме срещат хора, непознати, идват на изложбите ми и ми казват, че съм им дал нещо хубаво. Да правиш нещо, което да докосне другия, да го усмихне, да му даде кураж и малко да му олекне - това е успехът.

 

-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

 

Павел Койчев е роден преди 80 години в София. Завършва Художествената гимназия, а след това и Художествената академия, специалност „Декоративно монументална скулптура“. Първата му самостоятелна изложба е през 1982 г. в София. Участва в проекта „Световни художници в края на хилядолетието“, Ню Йорк (1999), 54-тото Венецианско биенале (2011), има множество самостоятелни изложби. От 2008 г. негови работи са постоянно изложени в парк-галерия „Оригиналите“ в с. Осиковица, Софийско. Негови скулптури са притежание на НХГ, а също и на градските галерии в София, Добрич, Варна, Пловдив, Стара Загора, Кърджали и Плевен, както и на редица частни колекции в Германия, Дания, Швейцария, Франция, Холандия, САЩ, Белгия, Италия, Испания. За отминалата година гениалният български скулптор Павел Койчев е носител на наградата на Столична община за ярки постижения в областта на културата в област визуално-пластични изкуства.

  

  

Моля почакайте...