Как да се спасиш от мечка и разни други заплахи

Интервю на Теодора Станкова с актьора Христо Мутафчиев 

Когато има криза в обществото, и културата е подвластна на нея. Налага ни се да си починем от бързоскоростното пътуване през живота и да си останем вкъщи. За това как да се спасим от кризите – буквално и не съвсем, разговарям с Христо Мутафчиев. Десет години след най-екстремното му житейско преживяване той е несломим оптимист, изстрадал мъдрец и не се отказва да оправя света.

От какво има нужда българският театър и какви ще са последиците за него от кризата? При все че всичко е толкова несигурно и нетрайно, какво си струва да се планира? Това са част от въпросите, на които актьорът и председател на Съюза на артистите в България търси отговор.

 

Как ще се отрази тази криза на българския театър?

Не мисля, че това ще е унищожението на българския театър, това ще е един трус. Временен трус, с какъвто ние театралите вече сме се справяли. Минали сме през доста премеждия. Българският театър има дълъг живот. Имало е и приливи, и отливи. Минахме и през демокрацията на 90-те години, когато не се знаеше дали театрите изобщо ще оцелеят. Оказа се, че публиката се върна. Започнаха да се правят нови интересни съвременни неща, които да привличат хората. След което се състоя реформа с нова методика на финансиране. Също имаше много въпросителни - ще оцелеем ли и ако българският театър оцелее, няма ли да влезе в комерса? Оказа се, че не. Отново се върнаха добрите театрални заглавия в репертоарите на театрите. Хората с желание и интерес ходят на театър. Тази криза ще бъде като другите. Театърът не може да загине заради един вирус. Театърът е изключителна мощ. И има нужда от празник - в оня, големия смисъл на думата – да празнува, да лее душата си, да ликува.

 

Ако трябва да определите днешния ден?

Днешният ден е динамичен. Струва ми се, че малко се истеризира. Да, ясно е, че има коронавирус. В тази ситуация е хубаво малко да се успокоим. Да се вземем в ръце и да си ги мием. Няма нужда хората да полудяват по магазините и да се запасяват с леща, боб и ориз. Това е безумие някакво. И по време на войните не е било така. Ние какво, във война ли сме?! Просто един вирус - минава и заминава.

 

Каква ще е съдбата на предстоящите Икари? Как при създалата се ситуация ще се промени провеждането на предварително планираните културни събития?

Икари ще има въпреки коронавируса. И даже вече ми хрумва идея – на водещия ще му сложим корона на главата. За мен всичко си продължава. Обстановката диктува какво ще се случи. Или ще бъде пълна залата на Народния театър след края на карантината или ще бъде празна и само номинираните ще бъдат в салона, ние ще го заснемем с БНТ и ще бъде излъчено. Но награди ще има, колегите ми го заслужават.

И заради хората в офиса, които са работили толкова време, заради хората от комисията, които са си свършили работата и са изгледали в продължение на година над 100 постановки… Трябва да уважим техния труд.

Аз съм човек, който не се отказва – хвана ли се с нещо, трябва да го свърша. Освен това имам ангажимент към Столична община, към Министерство на културата, към Българска национална телевизия, към Народния театър и към много други партньори. Ние сме в договорни отношения, имаме плащания и няма как да се върнем назад.

Проблем в момента е и Софийският театрален салон, също част от нашия ангажимент към Столична община, с която сме партньори и без която това събитие нямаше да го има. Този проект е свързани със събирания на хора на едно място, със срещи на деца и т. н. Предвидените събития просто ще бъдат отложени, докато трае карантината. Имаме и 2–3 куклени ателиета, които също ще бъдат отложени.

Събитието, което ще се случи така, както сме го планирали предварително, е откриването на ежегодната изложба на фотографии в градинката пред Народния театър. Тази година тя е в памет на голямата българска актриса Катя Паскалева. Изложбата е на открито, в градска среда и няма да има едновременно струпване на много хора на едно място.

 

А вие къде се спасявате от кризите – буквално и не съвсем?

Вкъщи. Там са ценностите. Само в семейството може да се спаси човек в тежки моменти. Кризите ти дават шанс да се спреш, да се обърнеш към себе си. Мисля, че само семейството може да спасява.

 

Имате ли отговор на въпроса: при положение, че всичко е толкава несигурно и нетрайно, какво си струва да се планира?

Навремето, преди 10 г., в деня преди инсулта, си спомням, си бях направил доста планове. И даже на 26-и, когато това се случи, аз имах планиран концерт за 28-ми във Варна с група БТР. Щом  излязох от комата, първото нещо, което направих, беше да звънна на моите приятели от БТР и да им кажа, че жив, умрял, в количка… - за концерта ще съм във Варна. Нямах никаква представа какво се е случило. Реално не знаех какво ми е. Съзнанието ми не го приемаше.

След това отмених всичките си представления по телефона като казвах, че не мога да играя, защото имам малък проблем, но ще се върна съвсем скоро. Т. е. аз продължавах да си правя планове. И тогава мъдър човек ми каза: ако искаш да разсмееш Господ, направи си планове. Е, хубаво. Доста се посмя с мене Господ.

Сега вече се смея аз, защото както обичам да казвам, Господ ми е насрочил среща, ама не си е записал час при секретарката ми.

 

Шегувате се, подлагате ли на съмнение вярата? Господ?

Вярвам, но не знам дали в Господ. Първо вярвам в себе си, в собствените си сили и възможности да се измъквам от гадните места. Сигурен съм, че има енергия, която се опитва по някакъв начин да ме съхранява. Ако успея да й дам шанс, естествено. Тази енергия пази всички хора, но в повечето случаи ние не й даваме шанс. И затова съм вярващ. Научих се да вярвам по трудния начин.

 

Източна мъдрост гласи, че ако нещо лошо ти се случва, то е за да не ти се случи нещо още по-лошо.

Аз това го знам. И първото нещо, което казах на жена ми след като излязох от болницата, беше: „Добре, че ме тресна инсултът, иначе щях да се хвърля някъде с колата.“

 

Вече сте на попрището жизнено в средата – на 50. Като се обърнете назад, казвате ли си за нещо „ех, това можеше да си го спестя…“? Или щяхте да се спънете в същите камъчета?

Абсолютно по същия начин и през същите уроци щях да мина. Аз искам да живея интересно, не искам да живея в леност и да не разбера нищо от този живот.

Като казвате по същите камъчета, се сещам как като дете почти всяка събота или неделя се качвах на водопада над Карлово и оттам тръгвах бос по камъните, докато стигна най-високата част на Стара планина, откъдето реката тръгва надолу. Скачах бос от камък на камък и това беше истинско щастие. Излизах сутрин, майка ми не знаеше къде ходя, и тръгвах, оставях си колелото пред централата и от там по камъните – до горе, до Балкана.

И за друга случка се сещам. Бях 11–годишен. С един приятел се качихме в Карловския балкан, горе на билото, да гледаме конете. Имаше табуни с коне - много красива гледка. Бяхме се приготвили за пикник. Водехме с нас и едно куче помияр. Вързахме го за една вейка, напалихме огънче и по едно време от гората започна да се чува някакво ръмжене. Кучето се озъби, взе да се дърпа, отскубна се и избяга. След малко от гората излезе една мечка, сигурно е била около два метра и половина висока. Моят приятел хукна нагоре към билото, а аз хукнах надолу към града. И чувам зад себе си ръмжене, усещам дъх, миризма във врата си и бягам. Ама бягане, та бягане! Все по права линия – надолу през дерета, през река, през греди… И когато слязох в града, на моста, точно където е централата, се спрях. Погледнах назад – нямаше я мечката, беше се отклонила някъде. Само за сведение - мечките бягат с 80 км в час! И си спомням - хванах се за перилото на моста, видях, че мечката я няма и се насрах. И до ден днешен, като се замисля за тази случка, си казвам – страхът е голяма работа! Вкопчваш се в страха и тичаш с 80 км в час. Е, как този спомен от детството да го изрежа? Това ме прави силен днес.

 

Често ли се връщате в миналото?

В спомените се връщам, когато искам да се умиля. Да се почувствам сигурен. Да си припомня това, през което съм минал, за да съм това, което съм днес и да имам увереност за бъдещето. Това минало ми е важно.

Наскоро разговарях с дъщеря ми за това. Тя е във възрастта, в която се дразни, че я гледам. А аз я гледам, защото я обичам. Разбирам, че това е времето, в което тя се самоизгражда и утвърждава характера си, че това е нейният съвременен живот. И тя реагира на базата на взаимоотношенията си с мен, с майка си, брат си. И й казах: „Ая, не се дразни, а използвай тези мигове, защото те ще ти останат.“ Както на мен ми е останал споменът от моята майка, светла й памет. Когато ме е прегръщала като дете, когато ме е целувала и погалвала, аз съм се чувствал сигурен и защитен. С този спомен и днес се чувствам силен. Затова го използвам миналото. И не си го давам.

 

Какво правите, когато сте неразбран?

Не е неразбиране. Става дума за разминаване между поколенията. Времето е различно. А иначе, когато остана неразбран, налагам мнението си!

 

Това значи ли, че не търпите критика?

Търпя, стига да носи градивност. А ако някой каже „аз тоя не го харесвам“ - добре, ами и аз не те харесвам. Какво да направя? 

След инсулта се научих да живея простичко. Опитвам се да не си усложнявам живота - нито моя живот, нито живота вкъщи. Преди реагирах с агресия - скачах, перчех се, ядосвах се, биех се, доказвах се… Сега просто махам с ръка и си вървя по пътя. И никой не е в състояние да ме отклони.

 

Кое смятате за най-важното свое постижение?

Най-важното нещо е, че съм създал поколение. За мен това е основната мисия на човека в този буквален живот. Може би, ако знаем със сигурност, че има и друг живот, нещо друго ще мислим и ще преценяваме като важно и значимо.

 

А ако има друг живот, вие какво ще вземете от тук? 

Само познание. Нищо друго не мога да пренеса. Те хората са казали – катафалката ремарке не носи. Ако е възможно да има енергийно завихряне и завъртане в друго измерение и това енергийно завихряне като един шейкър те завихря, за да те изхвърли някъде другаде, в друга посока, този шейкър изхвърля цялата течност, нали. Тези капчици концентрат, които остават, може би са познанието, което трябва да се вземе. Така образно си го представям.

 

Кога се почувствахте успял?

Преди бях суетен, но разбрах, че това е страшно. И се отказах. За мен са важни малките успехи. Успявам всеки ден. Първо, аз съм успял, защото съм се събудил. Защото съм жив. Защото доста хора не могат да се събудят. И второ – всеки малък успех ме води стъпка по стъпка до наслада, до удовлетворение, че не съм се отказал, че съм извървял целия път, че съм постигнал успех в малките конкретни неща.

 

Как разбирате, че сте си свършил работата?

В едно от последните представления, които играхме в Сатиричния театър - „Трима мъже и една Маргарита“, има момент, в който аз започвам за измъчвам колегата Петьо Калчев на сцената. На неговия герой му се е родило дете, а аз говоря с жена ми, която е при жена му, и му казвам: „Родило ти се „мо-мо-мо-мо-мо …“ и заеквам нарочно, и го мъча, мъча, мъча… И пак: „мо-мо-мо-мо-мо…“ Тогава чувам една жена от публиката, която не се сдържа и извика: „Ебаси, тоя колко е гаден!“.

Е, това е комплимент за мен. Значи аз на сцената съм изглеждал адски гаден в конкретната ситуация. Т. е. свършил съм си добре работата.

 

Какво зарежда деня ви с енергия?

Слънцето. За мен слънцето се свързва със всичко прекрасно, което може да се случи на тази земя! И като поклонник на слънцето за мен е много важно сутрин, като отворя очи, да изляза на терасата, да поема въздух, да видя слънцето и да си кажа: „Хайде давай, днеска е твой ден!“. И нищо не е в състояние да ме спре и да ме събори.

Аз съм дневен човек. Съмне ли – съм на линия. Стъмни ли се – окапвам много бързо. Да не говорим, че целият ден ми е адски натоварен...

Всяка сутрин ставам в 5 ч. Щом е светло, трябва да съм станал - как ще пропускам нещо, не може нещо се случва без мен!

Обичам да казвам: „Има хора, които стават в 5 ч., има и едни други хора, които не стават за нищо.“ Това е мое верую и дисциплина. Задачите са ми разчетени до минути. Знам какво трябва да правя и когато закъснее някой, полудявам. Защото ще ми „захапе“ времето за следващата среща, ще обърна по-малко внимание на някой друг… Ценя времето – моето и на хората отсреща. И тази стриктност, която налага работата ми, ме държи много концентриран.  

 

Как се събират в една кожа, в едно ежедневие, в едно вълнение актьорът Христо Мутафчиев и председателят на Съюза на артистите?

Председател на Съюза съм от 9 до 5. След това отивам в театъра, излизам на сцената и там се разпищолвам. Забравям за всичко.

Работата в Съюза е вид кауза. Тя не е скъпо заплатена, за да кажа, че с тази заплата трябва да си изхранвам семейството. За мен тя е кауза – да се занимавам с проблемите на колегите, които няма към кого другиго да се обърнат.

Аз съм човек на действието. Вчера сутринта запалих колата и отидохме в Благоевград, където трябваше да подкрепя колегите си в искането им настоящият директор да продължи да бъде директор. Затова са ме избрали и аз отидох, излязох отпред, обясних на журналистите защо сме тук. Да, някои се опитаха да провокират, но провокацията мене ме разпалва и ме кара да ставам гневен, агресивен и много дързък.

 

Казвате, че се криете зад агресията, че реагирате с гняв?

По принцип – да. Реагирал съм много остро, много бурно. Особено като млад. Когато бях 20-годишен съм се скарвал с режисьори – до степен да ги предизвикам да хвърлят пиесата по мен на сцената, а аз в отговор да мятам нещо тежко в салона.

Явно така избивам излишната пара, ако имам много натрупано напрежение в мене. Защо трябва да го освобождавам вечер вкъщи, като мога и през деня - и в работата си, в срещите си с хора. Разбира се, този гняв е важно да бъде овладян и да не обижда никого. Това се старая – да проявявам търпение.

 

Кое ви гневи?

Глупостта и нежеланието на човек да се образова, да се развива. Леността му да си остане на едно ниво, на което му е най-удобно, най-топличко. Говоря за нежеланието на някои да разберат, че светът се развива и те като хора, които днес ходят по улиците, са част от това развитие на човечеството и трябва да са в крак с него.

Сигурно биха предпочели да са се родили в някоя друга епоха. Да, но не са. И аз съм искал да съм рицар, ама… не става. Тази глупост мене ме удивлява и ме гневи.

 

Когато избухвате, какво може да ви върне обратно?

Петте минути след случката. Наскоро имах такъв случай. След представление в НАТФИЗ една жена ме блъсна на улицата. Тя бързаше, а аз реагирах спонтанно и й изръмжах по моя начин. Ма, изръмжах така, че тя можеше да колабира. После, като размислих, разбрах че всъщност аз съм бил грубият, а не тя. А тази жена ми написа писмо – на ръка, с което ми се извинява. На мен ми стана и мило, и гузно. След това аз публикувах пост във фейсбук, в който обясних, че не тя на мен трябва да ми се извинява, а аз на нея й се извиних. Важна е тази граница от 5-те минути между случката и момента, в който си се успокоил.

 

 До кой ваш герой се доближавате най-много?

Играя Стефан Стамболов в пиесата „Духът на поета“ в Народния театър. Едно време в учебниците по история Стефан Стамболов се споменаваше в три изречения: Роден-умрял; Български държавник - диктатор кръволок; Противоречива личност.

Неговата противоречивост е в това, че бъдейки човек на каузата, който се събуждал и си е лягал с идеята за съзидаването на съвременна България, той е бил и жив човек със своите слабости и инстинкти – бил е комарджия, курвар, пиел е като смок...

Най-вероятно и аз съм някъде в тази противоречивост в тоя живот. Но не мога да го кажа аз, може би отстрани друг може да го каже, познавайки ме.

 

Ако вашият живот е пиеса – какво щеше да е заглавието?

От вече съществуваща пиеса или нещо ново?

 

Ами, както ви харесва…

А, ето го заглавието – „Както ви харесва“.

 

Има ли тайни за вас актьорската професия?

Качеството, което трябва да притежава един актьор, за да бъде на сцената и да бъде гледан и успешен, в много малка част е талантът. Тайната, качеството, което трябва да притежава, се нарича харизматичност. Това е дар от бога, то не се създава. Останалото е труд, труд и пак труд. Бачкане от сутрин до вечер без мрънкане. Но харизмата за нашата професия е много важна. Ако измежду 20 човека на сцената видя един актьор и гледам само него, това означава, че той има кръгче, което му свети отгоре. Това е харизмата. Разбира се, той след това може да унищожи тази харизма с едно „добър дьен“ нали, но това го прощаваме.

 

След такова екстремно преживяване като инсулта човек не става ли по-голям егоист, по-затворен в себе си и дистанциран към проблемите на другите?

Аз съм си егоист. Затова ставам все по-любопитен към хората. Защото крада от тях. Моята професия е такава. Крада хора, образи, емоции, за да ги използвам един ден на сцената.

По принцип хората имат разни амбиции. Това много бързо си проличава. И когато видя човек с амбиции, леко се отстранявам и изчаквам да му мине дуендето. Тогава той се оголва и мога да разбера какъв човек е. Много умело мога да крада от хората. Друго, на което се научих, е да крада мигове за себе си. Да, това ме прави егоист. Но нито се срамувам, нито се страхувам да го правя.

 

А кои са вашите страхове?

На мен проблемът ми е, че съм безстрашен. Единственият страх, който ме е владял в конкретен момент, е страхът от това, че ако ей сега умра, няма да мога довечера да видя дъщеря си. От това най-много ме е страх.

Много съм мислил в посока на остаряването и на умирането. И знам едно нещо: страхът от смъртта и по-скоро от остаряването, не е защото след малко всичко ще свърши. Страхът от остаряването се крие в очите на човек, който преди края се обръща назад и вижда колко мигове да бъде щастлив е пропуснал. Заради глупости, простотия, данък обществено мнение…

Затова всеки миг, който ми е предоставен, аз го живея. Знам, че след него ще има и друг.

Моля почакайте...