Историята и смиряването на претенцията

Интервю на Теодора Станкова с Камен Воденичаров

Едно от най-популярните лица от малкия екран, актьор, певец, телевизионер, режисьор, сценарист – Камен Воденичаров най-активно участва в актуалния културен живот у нас. Наред с това, разбира се, го следват и негативите на славата – няма и жълта медия, която да не търси да извлече дивиденти от насочването на прожекторите към него.
На него му харесва да използва всички регистри на иронията, включително към себе си. Защото го намира за много човешко и спасяващо от големите приказки и абстракции.
По-малко известен обаче е фактът, че Камен има и друг задълбочен интерес – към историята. Кое е общото ли? Че и иронията, и историята помагат за смиряване на претенцията.   

Вече шести сезон екипът на „Камен Во Студио“ радва зрителите с документални късометражни филми, посветени на София. Проект, съфинансиран от Столична програма „Култура“ на Столична община.

В навечерието на празника на столицата откривам Камен Воденичаров в процес на подготовка на новите епизоди от документалната поредица „5 минути София“.

Колко време ви отнема заснемането на тези 5-минутни познавателни филми?

Активната работа е може би 2-3 месеца. Подготовката за снимането за повечето епизоди започва още през пролетта. Подборът на видеоматериалите от филмотеката и от националната телевизия обикновено отнема около месец. Иначе се пада по един снимачен ден на епизод. Възстановките се реализират в между 8 и 10 снимачни дни. Гледането протича в 3-4 дни. Създаването на моделите, в които има 3D-анимация, отнема около месец и половина. Което разпределено във времето означава, че активна работа по продукцията е от април и до към края на октомври. Когато ще представим премиерите на епизодите.

Откъде дойде идеята за този кратък формат?

Формулата на 5-минутно научно-популярно филмче се оказа изключително успешна. Концентрира много информация, казва всичко най-важно за даден обект, който е предмет на епизода.

Роди се от невъзможността. Дълго време подготвях идея за пълнометражен научно-популярен филм за София. От възникването на града и първото му поселение - първите артефакти, открити в Слатина, са от 6 хиляди години преди Христа. Това са глинени фигурки, между които и Слатинската Венера. Като се мине през цялата Античност, създаването на римския град, просъществуването му с всичките перипетии в Римската империя и се стигне до идването на славяните и прабългарите.

Имах подготвена концепция за три части, всяка с времетраене от по един час. Оказа се обаче, че този проект, освен че ще отнеме много време и огромен труд, ще струва доста пари. Кандидатствахме на няколко места, но не можахме да получим финансиране.  

Спомням си, събрахме се тогава с екипа в градинката пред църквата „Свети Седмочисленици“. Седяхме и си говорехме, че ако имаме приятели чужденци на гости, и трябва съвсем накратко да им разкажем най-важното за църквата, какво ще се получи.

Изхождайки от големия проект, започнахме да сортираме най-есенциалната информация - че е била джамия, построена по идея на Сюлейман Великолепни, че след това е била затвор и Петко Каравелов, който лежи там, обещава, че излезе ли, ще я направи на църква.

Стана ясно, че големият проект може да бъде „разфасован“ на по-малки, които много ефективно да стигнат до вниманието на публиката. Така изведнъж се оформи идеята за краткия формат - 5 минути, които да разкажат най-стойностното за артефакт, събитие, личност.

Кой гледа „5 минути София“? Как тези филми стигат до публиката?

„5 минути София“ се радва на харесване и одобрение от публиката във всички възрасти. Начинът на дистрибуция предполага различен таргет. Аудиторията, която „атакуваме“ през VBox7, е предимно младежка. С БНТ пък се целим в по-зрялото поколение. YouTube е със субтитри на английски и привлича чужденците.

Гледанията показват, че за миналата година, например, епизодът за ваза Диатрета, която се намира в музея за историята на София, и е много ценен артефакт от римско време, само във VBox7 има 54 хиляди гледания до сега. Епизодът за бомбардировките над София има над 40 хиляди гледания. В YouTube различните епизоди имат между 2 хиляди и 15 хиляди гледания. Освен това националната телевизия ни е партньор и ни излъчва периодично във всичките си програми. Може да се изчисли, че най-малко 2 милиона зрители са гледали поне 1 или 2 от епизодите от поредицата.

На голям екран представихме 4 от епизодите в програмата за български филми на фестивала „Златен ритон“. Възприеха се много добре.

Така лека-полека, 6 години по-късно се приближаваме до идеята на първоначалния проект. Имаме достатъчно заснет материал и при добра селекция и допълнително доснимане, можем лесно да сглобим един стойностен пълнометражен филм, който да се казва „105 минути София“.

Как се връщаш към старите ленти?

С усмивка. Много обичам да се ровя в документални кадри от време оно. Там най-интересни са ми лицата на хората. Няма значение коя е годината – 35-а, 42-ра, 66-а или 96-а. В крайна сметка се вижда, че в различните години, като махнем цвета и маниера на снимката - сегашните са по-контрастни, старите черно-бели, междинните са по-акварелни, и се вижда, че хората и нещата, които са важни за тях, в крайна сметка са винаги едни и същи. И стойностните неща се броят на пръстите на ръцете. Всичко друго, върху което понякога се фокусираме, е безсмислено и е загуба на енергия.

А откъде идва твоят интерес към историята?

За това е виновна моята прекрасна баба Минка, майката на баща ми, която ме отгледа. Пораснал съм с нейните разкази за войната, за преди това, за германците, за руснаците. И да мисля аналитично за случващото се ме е научила. Да му търся еквивалента. Оказа се, че нещо, което се случва днес, по подобен начин се е случвало и назад във времето. И обикновено там, в миналото има поука за нас. Докато за случващото се днес, все още не е ясно какъв ще му бъде краят.

Кой исторически период те вълнува най-много?

Особено ме вълнува историята на България през последните 140 години. Това, че сме на 1300 години е някаква легенда. Окей, имало е Първо българско царство, Второ българско царство… Те са просъществували по 300-400 години и след това са се изгубили. Но нашата днешната държава е на 140 години. И преминава през 3 брутални фази. Всяка една от тях е прекъсвана с налагане на нещо ново. Няма друга държава в света, която три пъти за 100 години да сменя собствеността. Това е уникално.

Още в рамките на Турската империя, преди Априлското въстание, българите са единствените на Балканите, които имат организирано образование, пращат децата си да учат в чужбина. Българинът по това време е работлив. Процъфтява занаятчийството, много българи започват да произвеждат - дрехи, суджуци, салами, всичко което може да се произведе. Тъкани в Габрово, във Велико Търново грънци и тенджери. Карлово, Калофер, целият Подбалкан процъфтява икономически. Това е най-развитият край на Османската империя. Изнасяли са стоки, имали са пазар и в Близкия изток, в Африка. Така се стига до Възраждането и до идеята за национално определение…

Как едно население, потиснато и нямащо право да участва в управлението, просперира?! Този дух днес страшно много ми липсва.

Тежко заболяване на духа на едно общество са гневът и агресията. Смехът лекарство ли е? За това ли избра ролята на смехотвореца?

В някаква степен смехът, и особено самоиронията, може да бъде лекарство. Помага да приемем по-леко ежедневния товар на битието. И ако не може да излекува напълно, то поне малко усмирява. В момента участвам в 3 пиеси в театъра, които са комични и иронично-сатирични. (В Сливен - „Случайната смърт на един анархист“ на Дарио Фо, една пиеса, писана през 70-те години, много актуална и днес. „Деветият ден“ в пазарджишкия театър и „Секс за първи път“- частен проект, в който работя с Милица Гладанишка и Сашка Сърчаджиева.) Забавлявам се, като правя сатира и ирония на времето, в което живеем.

Седиш си тук, не си избягал…

А, специално за песента „Не съм избягал“ - тя не е антиемигрантска песен. Снимките и видеоклипът са правени в Ню Йорк, но в песента се казва, че сега, където и да си, не си избягал от идеите си, от мястото, откъдето си тръгнал. Днес дори е възможно да си останал, а талантът ти да обикаля по света.

Приветствам възможността младите хора да пътуват, да работят, да живеят навсякъде по света. Ние като ученици и като студенти нямахме тази възможност, живеехме в затворена система. Даже имаше жителство в определени градове. С моя дългогодишен приятел, състудент и колега Тончо Токмакчиев много сме си говорили за това - раждаш се в Айтос и оставаш там завинаги. Не можеш да стигнеш до съседния град, какво остава да излезеш навън! Не разбирам носталгията на някои хора по тези отминали години, които ни налагаха ограничения и забрани. Докато сега, особено за младите, Европа е един голям дом. Като споменах Тончо, той стана дядо съвсем наскоро. Неговата дъщеря се омъжи за холандец, на когото баба му е германка. Бебето се роди в Барселона и сега проговаря на три езика – на фламандски, на испански и на български. То е бебе на Европа. Какво по-хубаво от това!

Винаги си усмихнат. Това роля ли е?

Не, просто съм с ведър характер. А иначе, когато се случи да изпадна в тъжно настроение или депресия след някакъв неуспех, тя не се вижда от никого. Остава си в тесния роднински и приятелски кръг. В такива моменти предпочитам да не излизам, затварям се вкъщи или в офиса.

Най-близките ми сигурно са изживели доста тежки моменти покрай мен. Покрай всичките битки, които съм водил или покрай хейтърска информация в жълтата преса. Особено през последните години, когато под всяка публикувана информация всеки може да сложи свой коментар.

Това, което може да ми помрачи усмивката е, че омразата в живота ни се увеличава. Или сега, благодарение на социалните мрежи, я забелязваме. Въпреки че наскоро попаднах на един шофьор на такси, който работи от години и се среща със стотици хора. Той потвърди наблюденията ми, че агресията наистина се е увеличила. Защото, ако преди 5 години, от 10 човека, качили се в таксито му, трима са били негативни, нервни, псуващи, заклеймяващи, сега от 10, 8 са такива. Т.е. независимо от социалните мрежи, напрежението у хората расте.

Означава ли това, че си разочарован от съвремието си?

Аз си обичам времето. Особено последните години. Много ги заклеймяваме, а всъщност те са си много добри. С този бум на технологиите, с възможността да пътуваш, с възможността да стигнеш за няколко секунди до всяка точка на планетата.  

Все още сме малко капсулирани и още си мислим за прехода, за мутрите, за ченгетата, за СДС и БСП, за излъганите илюзии… Тази тема продължава да се интерпретира и не можем да избягаме от нея. Още осмисляме какво се случи – след трансформацията на собствеността в България кой успя да се реализира, и кой не. Кой открадна и кой остана излъган… Това може би още дълго ще е болка в душите на нашето поколение - тези, които бяхме преки свидетели на случващото се. Аз също имах голяма фиксация върху това „назад“. Но миналото трябва да си върви. И сега наблюдавам как доста хора в социалните мрежи продължават да живеят в ония времена. Това абсолютно не помага. 2017 е! Фокусирането върху нещо отминало е фатално, тегли назад.

Какво е отношението ти към социалните мрежи?

Полезни са ми от изследователска гледна точка. Ползвам ги като социология – да усетя нагласите на хората, да разбера какви щуротии им минават през главите. Ползвам ги като идеи за сценарии на скечове, за иронии или пародии. Нещо, което сценарист не може да измисли, може да се прочете като коментар на някой мръднал човечец в мрежата.

А иначе живеенето в мрежите е някакво клинично състояние, в което усещам че и аз се включвам понякога. Това поведение се базира на емоции – харесва ми, не ми харесва, ужасява ме, разплаква ме…Човек се изгубва. Зукърбърг е гениален – напипва тънката струна на емоционално състояние: ядосваш се, натискаш бутона и почваш да пишеш.

Силните емоции те принуждават да влизаш все по-навътре в мрежата и да оставаш там все по-дълго. Когато видях, че някои мои приятели пребивават в мрежата денонощно и стигат до болестни състояния в коментарите си, реших че трябва да намаля рязко престоя си там. Гледам да се ограничавам до час.

Държавата виновна ли е за нашествието на чалга културата?

Сигурно компонентите да се случи това се много. Смяната на един начин на финансиране с друг и смяната на принципите на подпомагане на културата е в някаква степен ключът за това явление. И в театъра, и в музиката, и в киното.

Преди доминиращото желание за пропаганда на управляващите беше създало една матрица. Една система на финансиране с огромни бюджети, които са се отделяли за създаване на песни, на театрални постановки, филми и т.н., които да налагат дадени модели за качеството на живот и за стремежите на социалистическия човек.

Сривът на тази система и навлизането на пазарния принцип, подкрепата или липсата на подкрепа за дадени културни сфери доведе до тази промяна.   

А публиката има ли роля?

Задължително. Колкото отговорността и вината е персонална на политическата класа, толкова е и на всеки отделен човек. Като говорим за вкусове, ти не можеш да наложиш нещо, към което публиката няма отношение. Балканските ритми, които стоят в основата на това, което наричаме чалга, са много харесвани.

В момента наблюдаваме смесване на фолка и поп-музиката. В най-новите български музикални парчета двата жанра се сливат – и като ритмика, и като визия. Нещо, което беше ясно отпреди десетина години. През 2006 година, когато се занимавах с телевизия ММ, направихме голямо изследване за вкусовите нагласи сред младежката аудитория. Оказа се, че това поколение слуша всичко - и поп-фолк, и поп, и рок, и хаус музика. Не говоря за изключенията и за много верните фенове на хевиметъла.

Създава се музика, която в ритмиката е по-близо до един кавър на турска песен или на гръцко звучене. Ние някак си много тежко го преживяваме това. Тя музиката си съществува около нас и независимо от нас. Без да се съобразява с това, че аз персонално не харесвам сръбска музика. Всяко време си ражда музиката.

Накъде вървим? Това, което се случва прогрес ли е или е регрес?

Не знам... В духовен план може би е някакъв регрес. В технологичен, със сигурност е прогрес. То е видно. Светът се променя динамично. Всички твърдят че след 3-4 години ще караме електрически автомобили. Някак си ми се струва невъзможно да се случи толкова бързо... Но също толкова недоверчиви бяхме преди време и по отношение на мобилните устройства. Мобилният телефон ни се струваше като любопитна новина от бъдещето на науката. А днес не си представяме живота без него. Така че спокойно и кротко. Живея в очакване на следващите технологични чудеса.

И не знам защо навсякъде ме преследва тая „мантра“, че „колко е зле сега, а колко беше готино“. Ама кога?! Миналата година, преди 10 години или през 60-те, когато всички са пушели трева, щастливи на пътя между Кан и Ница, и кинаджиите са снимали „Долче Вита“ и филмите от френската нова вълна. Да, чудно е, само че това вече го няма.

Това вече е приключило. Вече е в историята.  

 

 

 

 

Моля почакайте...