Готиният Миодраг от Неготин

Интервю на Теодора Станкова с писателя Миодраг Коядинович

 

 „За и против творческите резиденции“ беше една от темите, обсъждана на годишната среща на мрежата RECIT - Европейска мрежа на международните центрове за литературен превод. Международните програми за творчески престой са популярна форма на подкрепа на творческия труд и на културния обмен. Такива програми в различни сфери на изкуството вече съществуват и в България. „Къща за литература и превод“ в София за първи път беше домакин на тази европейска мрежа, която съществува от 20 години и обединява някои от по-важните резидентски програми за преводачи и писатели в Европа.

Събитието е част от Месец на литературния превод, който се осъществява с финансовата подкрепа на Столична програма „Култура".

 

Поетът и писател Миодраг Коядинович е роден в Неготин, Сърбия и е отраснал в Канада. Неотдавна той беше резидент в „Къща за литература и превод“, София, където на среща с широка публика разказа за 10-годишния си престой в Китай, за книгите си, за нетуристическите си преживявания на различни места по света и за парадоксите на балканските, глобалните и джендър-идентичности.

Докато прозата му по относително обективен начин представя действителността, поезията му често манипулира и трансформира ситуацията на гледане и възприемане. 

 

Защо избрахте да пишете пътувайки по света? Много писатели предпочитат да си седят в кабинета или в библиотеката и да се ровят за информация в интернет…

 

Пиша за различни места, но изборът им всъщност не е изцяло мой. Просто ми се е случило да живея на различни места, които чувствам, че познавам добре и искам и други хора да ги почувстват близки. Например, имам книга за отношенията и (не)разбирането на Китай от чужденците „Under Thunderous Skies“, която излезе в Хонг Конг през 2015 г. Много хора от Запада днес пътуват до Китай, но и на тях, и на тези, които никога не са били в страната, им се предлага информация, която или е „оцветена“ от китайската пропаганда, или обратно - критикува Китай по субективни или други причини. Съществуват и относително обективни, алтернативни начини - и аз се причислявам към тях - да се представи Китай, но те не са достатъчно разпространени и популярни. Аз искам да добавя колкото мога повече към съществуващите интерпретации. Хората в Китай, разбира се, знаят доста за собствената си страна, но не я познават през очите на чужденеца. А всеки иска да се види как изглежда отстрани. Понякога историите идват не само от реалния опит, но и от ровене в мрежата, но тогава е важно историята да се сложи в перспектива и контекст. Така например се роди моят разказ за китайското момиче, което предлага онлайн необичайни сексуслуги на европейци. Научих за такива практики случайно, но за мен беше важно да представя как се чувства едно момиче, дошло в град с 6 милиона души, за което връщането на село би било равносилно на провал.    

 

Последната ви книга ще е с разкази на тема идентичността, вдъхновени от фамилната ви история. Защо един гражданин на света като вас се интересува от корените си?

Да, работя по тази книга, но не съм сигурен кога ще я завърша. Може би една моя поетична книга ще излезе преди това. Много е трудно да се занимаваш с миналото, когато имаш някаква лична връзка с него, да разнищваш сложни обстоятелства, отношения и травми в собствената си семейна история. А тези травми никак не са малко, особено в неспокойни места като Балканите. Всъщност, мисля, че колкото повече човек е гражданин на света, толкова повече се интересува от собствените си корени. Едно от повтарящите се сравнения в моите текстове е това с един определен вид американски трън, който бива отнасян от вятъра в пустинята или в полупустинни места и оцелява така, без корени, в продължение на месеци. Често се чувствам по този начин.

В София работих и по историята на трима от общо четиримата ми прадядовци, които са обиколили света и са живели преди около век. Единият ми дядо е от Македония и е пътувал за по няколко години до Съединените щати - общо два пъти за две десетилетия; другият се премества от централна Сърбия в Париж с единия от синовете си, който по-късно умира в Париж; третият е роден в източна Сърбия, близо до границата с България и по време на Втората световна война емигрира във Великобритания, за да бъде с краля си. Тези мъже са оставили отпечатък върху мен и на тях дължа желанието си, а може би и съдбовното предопределение, да пътувам по света. В същото време, съпругите им не са се отдалечавали на повече от 300 км от дома си. Така, че сигурно има нещо „мъжко” в номадството и нещо „женско” в желанието за корени.   

 

Лесно ли се разделяте с миналото?

Всъщност, никак. Както вече споменах по повод времето и съвременната физика, аз самият пребивавам в завръщащо се „минало”, като паралелна реалност, която съществува във всеки един момент, съвпадаща с моя свят. Ще ми се да мисля, че същото важи и за бъдещето, макар че то е по-трудно видимо, защото все още не сме го преживели и затова не можем да го разпознаем. 

 

Носител сте на литературна награда в Ню Йорк. Какво може да направи наградата и литературното признание за писателя?  

Ако става дума за Сърбия, там почти нищо не може да се случи. Книгите ми не са издадени в Сърбия. Един издател от Босна, например, ми предложи „да си поделим риска”, т. е. аз да платя около 66% от разходите. А пък един сръбски издател сподели, че „чувствителността ми не съвпада с тази на сръбската читателска аудитория”, което е още по-лошо.

В Сърбия, при достатъчно на брой издадени или преведени книги, можеш да получиш статут на „независим артист” и тогава държавата един ден ще ти плаща минимална пенсия. Хиляди хора в днешно време се възползват от тази система, като някои са се включили благодарение на връзки, а не на особен талант. Има, разбира се, прекрасни преводачи и писатели, които също не получават достатъчно, за да се издържат и при пенсиониране те ще получават от държавата пенсия в размер от около 130 лева. Тук в София, в метрото към „Илиянци“ се заприказвах с една жена и тя през сълзи ми каза, че й се налага да живее с подобна мизерна пенсия.

От друга страна, за книгите ми, които са в канадски библиотеки, канадската държава ми праща всеки месец чек. Логиката е, че щом книгата е в библиотеката, тя може да бъде прочетена там и следователно по-малко хора биха си я купили. Затова има програма, която компенсира авторите за предполагаемите загуби от неосъществени продажби. Около 15 страни в света имат такава система за автори, които са техни граждани. Сумите, които аз получавам за двете си книги в Канада, не са нищо особено, но въпреки това е много повече, отколкото Сърбия прави за своите автори.


Занимавате се и с фотография. Как оценявате привилегията да бъдете свидетел на чудеса?

Уж няма вече чудеса, но пък всичко е чудо. Фактът на съществуването ни на тази прекрасна и отвратителна планета, е чудо. Трябваше ми време да разбера, че не всички от нас оценяват чудото на съществуването.

Щеше ми се да имах скъпо фотографско оборудване, но пък си мисля, че това би довело до твърде много главоболия. От друга страна, писането е проста работа и относително евтина - трябва ти само хартия. Е, може би и компютър, но не е нужно да е Мак. Ако искаш да се занимаваш професионално с фотография, първоначалната инвестиция е доста сериозна. Така че аз използвам обикновена аматьорска камера. Това е достатъчно, стига да имаш поглед, който да събере милионите светове.  

 

Казват, че една снимка струва колкото 1000 думи. Кое е по-лесно – да уловиш мига във фотография или да „изхабиш“ 1000 думи?

Думите никога не са нахалост, щом създаваме изкуство. Но пък едно хайку може да бъде по-мощно от цял роман. Във фотографията има нещо от хайкуто, има нещо азиатско в снимането. Хващането на момента. Западът мисли времето линеарно, като движение от точка А към точка B. Времето на Азия е или циклично (Индия е най-добрият пример, но също и конфуцианството или дори коренното население на Южна Америка, макар че там циклите са с друго времетраене), или като поредица от моменти, които съществуват вечно редом един с друг - както е при китайския будизъм или при таоизма. Съвременната физика изглежда се доближава все повече до тази концепция, която виждаме и при фотографията, и при хайку. 

 

Какво научихте от престоя си в България? Забелязахте ли, че в България хората обичат да се оплакват? Къде по света хората са най-щастливи според вас?

Доста харесах София, много приятно място за посетителите. Музеите са добри до отлични, не е скъпо. Може да не е красива като Лисабон или важна като Париж или Петербург, но има много интересни неща, които да се видят.  

Не съм забелязал хората да са гневни или да се страхуват да демонстрират щастие. Трябва да се има предвид, че аз все пак живях в центъра, в квартал с множество малки заведения, в които младите хора се забавляваха и си изкарваха приятно, въпреки известна хипстърска “куул” поза. Не съм забелязал и страх от различието. Напротив - младите се обличат шарено и различно, няма униформеност. Обикновените хора, с които се запознавах случайно, ми говориха не съвсем приятни неща за правителството, за българската история, за българо-сръбските отношения, за Тръмп, Меркел, Путин и какво ли още не, така че не мисля, че се страхуват да мислят различно.   

А относно щастието, българите могат да пътуват свободно в Европа, докато сърбите не могат, така че защо да са нещастни!? От друга страна, възрастните хора живеят с наистина ниски пенсии, по-ниски от тези в Сърбия, която не е член на ЕС, така че те имат всички основания да са нещастни, но много малко от тях говорят за себе си по този начин.

Нямам представа къде по света хората са най-щастливи. Знам, че има разни статистики и изследвания, но не съм запознат. Аз самият съм бил най-щастлив в Амстердам през 80-те, в Лисабон през 2000-та, хареса ми и да живея в Макао. След Лисабон, любимите ми места са Брюксел, Рига, Копенхаген, Барселона, Цюрих, може би ще добавя и Глазгоу, ако Шотландия стане независима. Но, например, колкото и да е красиво в Италия, никога не бих живял там.

Посетих и Пловдив и това беше голямо откритие за мен, така че ще го включа в моята лична класация на най-живописните места.

 

Между Китай и Канада - как се адаптирате при сблъсъка в света на Източната и Западната култура?

Наистина ли има такъв сблъсък или ние си го измисляме, защото е по-лесно нещата да се слагат нещата в отделни „чекмеджета”!? За първи път отидох на китайски лекар не къде да е, а във Ванкувър, където живее една от най-големите китайски общности. В Китай пък съм купувал ултрамодерен компютър, седмици преди технологията да излезе в САЩ или Европа, и то доста по-евтино. Така че кои точно са Запада и Изтока?

 

В какво се изразява вашата идея за душевно спокойствие?

Душевен мир означава да се чувстваш добре със себе си. Религиозна концепция на приемане на света такъв, какъвто е, ако това изобщо значи нещо. Трудно е за постигане и се съмнявам, че е полезно за хората на изкуството. Известна доза гняв и неспокойствие са нужни, за да се създава изкуство.

 

Мислил ли сте какъв щеше да бъде животът ви, ако бяхте останал в Сърбия?

Сега, когато се връщам в Сърбия, разбирам какво им е на хората, които останаха. Повечето от тях не са щастливи, някои просто се справят, много малко са късметлиите, които са доволни от живота си. Имам познат, който доста забогатя, но чувам, че не е много щастлив. И това е, защото иска още и още – повече власт, повече пари, повече привилегии … Казват, че парите не могат да ти купят щастие. Аз мисля, че могат, при това много лесно, стига да ги харчиш, а не да живееш с императива, че постоянно трябва да печелиш повече и повече.   

 

Слагате ли граница между хобито, удоволствията и работата?

Винаги трябва да изпитваме удоволствие от работата си, иначе ще се съсипем или пък няма да бъдем ефективни. Но тя не е само удоволствие. Съществува и чисто удоволствие, без елемент на работа, така че това са различни неща. Всъщност, май нямам хоби. Не колекционирам нищо, а работата в градината, например, си е смесица от удоволствие и работа.

 

Какво предхожда писането – талант, четене или муза?

Четенето е много важно, но не всеки читател може да стане писател. Писането е достъпно за много хора и всъщност повечето от нас са писали поезия или дневници като млади, но трябва и поне малко талант. И ако поне една четвърт от хората имат талант, то не всички стават писатели, защото за това трябва усърдност, а може би и вдъхновение - наречете го муза, ако искате. Четенето определено помага. Но и късметът. Късметът е доста важен в живота изобщо, особено за излизането на първа книга. 

 

Завършилият със самоубийство своя живот през 1961 г. сръбски поет Бранко Милкович, бе оставил следната формула: „Уби ме прекалено силната дума.“ Поетът трябва ли да познава дълбоките измерения на трагизма?

Не можем да избегнем срещата с трагедията. Тя се случва, част е от живота. Но оцеляването е част от живота също. Дали имаме нужда от нея? Сигурно не, но един напълно спокоен и лишен от болка живот не е само невъзможен, но той би притъпил сетивата, би бил скучен и отчужден. Трябва да се научим да се справяме с травмата, да излизаме от нея по-силни. За това е нужна доста работа - не само лична, но и с помощта на приятели, дори и на професионалсти, ако трябва.

Между другото, Милкович бива убит, след като се разочарова от Йосип Броз Тито, на когото се е възхищавал, и на когото е посветил стихове. Малко прилича на случая с Георги Марков.

 

Тежко заболяване на духа на едно общество са гнева и агресията. Какво е лекарството?

О, мисля, че не мога да отговоря на този въпрос! В очакване съм на Нобелова награда за литература, не за мир! Шегувам се, разбира се.

Не мога да знам как да организираме обществата. Агресията е рецидив от някакво пред-човешко състояние, когато - особено при мъжете, е имала някаква функция. За гнева мога само да препоръчам йога-техники, но наистина не мога да кажа повече.

 

Какво правите, когато сте ядосан?

Зависи каква е причината. Ако гневът е причинен от близки хора, разрешавам проблемите чрез разговор или оставам времето да работи. Ако причината са правителствата или политиката, обикновено пиша в интернет, за да „изпусна парата”. Но това не е сериозно писане.

Да пишеш, когато си ядосан, не е продуктивно, дори и когато става дума за обикновен имейл. Имаш само 10 секунди да спреш вече изпратен мейл.

 

Кога последно ви се случи нещо, което да ви развълнува?

Постоянно ми се случват неща, които могат да ме развълнуват. Тази сутрин, снощи... Творците трябва да са свръхчувствителни, в добрия смисъл на думата.

 

 

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Миодраг Коядинович е учил и преподавал в университети в Холандия, Унгария, Норвегия, Китай, Макао. Двете му прозаични книги „Under Thunderous Skies“ и „Érotiques Suprèmes“ са публикувани през 2015, в Хонг Конг и САЩ. Втората му книга е носител на Lambda Literature Award в Ню Йорк (2016). Пише на английски и на сръбски език. Академичните му интереси са в областта на куиър-изследванията.
В София Коядинович работи по новата си прозаична книга, базирана на историята на рода му, чиито корени тръгват от западните ни покрайнини.

Резидентският престой на Миодраг Коядинович в „Къща за литература и превод“ се финансира от Литературна мрежа ТРАДУКИ и програма „Култура“ на Столична община.

 

Моля почакайте...