Георги Господинов и всичките наши истории

Интервю на Теодора Станкова с писателя Георги Господинов

Ако книгите сами намират авторите си, то заслугата на писателя е, че е търпелив и притежава способност да вижда света през метафори. С това търпение Господинов преминава през мълчанието, през отрицанието и нерядко се връща в спомените от детството си, които за писателя съществуват в свое собствено пространство, където може винаги да се върне и да потърси убежище, когато това му е най-необходимо. Бъдещето му е неясно. Съвремието също не му е толкова интересно, въпреки че той е най-четеният и най-превеждан съвременен български автор за последните години. И вероятно най-награждаваният. Тази година Георги Господинов получи и голямата награда на Столична община за изключителни постижения и принос в националната ни култура.

Малко са писателите, при които признанието идва в тяхното сегашно време. Това прави отговорността му към „цялото това невидимо общество – читателите, заради които една книга си струва да бъде написана“, двойно по-голяма.

Въпреки серията си от творения в много различни жанрове и категоричните си успехи за  връщане на българския читател към книгата, Георги е запазил една нормалност и изобщо няма опасност да се помисли за жив класик.  

 

Докато шофирам към централно софийско кафене за среща с Георги Господинов, в мислите ми като де-жа-вю изплува забравен спомен. В един есенен, скован от студ софийски четвъртък, досущ като този, бързам в трафика с 16-годишната ми тогава дъщеря към същото това кафене, където тя като редактор на ученическо литературно списание има среща за интервю с любимия си писател Господинов.

Спомних си вълнението и еуфорията й, въпросите, които беше намислила да му зададе и ми четеше докато пътувахме, съмненията й дали ще се представи добре пред кумира. Беше задъхана и шумна. Беше точно преди 10 години.

В спомена ми моментът започна да притихва. Малка тъга премрежи погледа ми.

Безмълвно паркирах, прекосих улицата и влязох в кафенето, където ме чакаше експертът по тъгата – Господинов.

Припомних му онова интервю. Някак тъжно е, когато децата пораснат - помислих си на глас. Попитах го:

 

Кой е най-важният урок, който си научил от твоята дъщеря? Децата по-големи ли са от своите родители? 

Моята Рая е на 11. Нашите дъщери наистина, идвайки след нас, по някакъв начин са по-големи. И уроците, които ние учим от тях, са важни. Благодарен съм на дъщеря си за всичко, на което ме е научила и на което ме учи. Заради нея аз продължавам да опитвам да бъда добър човек.

Когато се появи Рая, си мислех как сега ще й показвам света - първи сняг, първи думи, първи книги, филми… И изведнъж видях, че това, което се опитвам да разказвам през прочетено, през видяно, през културата, тя някак си го усвоява и отива нататък. Това, на което ме е научила Рая е, че човек все още може да бъде добър. Човек може да бъде състрадателен към хора и животни. Нещо, което ние възрастните в някакъв момент забравяме, то минава на заден план. Това, което правят децата, е да ни припомнят, че сме били деца. И ни учат на свръхчувствителност. В същото време съм и свръхуязвим, когато се опитвам да обещая, че светът няма да свърши, че няма да избухне война, че няма да се застрелват по улиците и че това, което показват по новините, не е наблизо.

 

Как се живее с тази свръхчувствителност? 

Много трудно, особено тука и сега. Да си свръхчувствителен и някак си да имаш защитно пространство е почти невъзможно. Не вярвам, че можеш да бъдеш добър писател, ако си перде, нямаш сетива за наоколо и не ти пука. Но сигурно има и такива  писатели…

 

Ти живееш в дълбокото на тъгата. Означава ли това, че за теб писането задължително се свързва с тъгата и страданието?

По-скоро обратното. Тъгата е реакция на света. Има много човешки реакции. Светът не е непременно весел и развлекателен. Така че една от възможните реакции е тъгата.

Смятам, че тъгата ни държи в човешките граници, в това да сме хора. Няма как да съчувстваш на тъжен човек, ако ти самият не знаеш какво е тъга. И не си минал през всичките й коридори. И в същото време това, което се опитвам да правя с книгите си, е да мина отвъд тъгата и в крайна сметка те да носят някакво утешение. Не да разказват колко е гаден животът, а да кажат, че има смисъл отвъд това нещо, което е в тъгата.

 

Как твоето писане променя позитивно живота на хората около тебе?

Най-странното е, че променя живота на непознати хора. Непрекъснато срещам непознати, които казват, че една или друга книга им е била много важна, спасителна в някакъв момент. Писателят е спасителен за непознати хора. Много рядко за себе си. И не много често за близките си. Даже мисля, че съм ужасен човек в семейството. Още Далчев е казал, че писателят е Чудовище вкъщи.

 

Чудовище в семейството? Какво не знаем за личността на писателя?

Това, че може да бъде толкова добър, колкото е най-добрият му герой и толкова коварен злодей, колкото е коварен най-лошият му герой. Трябва да бъде и двамата. Това че на пръв поглед авторът може да изглежда невинен, съвсем не означава, че в него няма много демони. И когато пишеш книга, някак си ги разпределяш между героите, но иначе ги носиш в себе си. Страшно е да живееш с тия демони. Външно трябва да изглеждаш нормален, за да си тече животът, а вътрешно някак много шизофренно стоят нещата. Трудно е.

 

Какво знаеше за себе си във всичките твои тела – когато си бил на 10, 20 , 30, 45…

Най-много съм знаел сякаш, когато съм бил най-малък. На 10 и още преди това - на 7, знаех много. И все по-малко знам с годините. Вече на 50, се опитвам да си спомня това, което съм знаел тогава.

Преди мечтаех да правя чудеса. Като дете сънувах, че мога да превръщам водата в лимонада, например. Бях много впечатлително дете и имах усещането, че всичко наоколо – предметите, листата на дърветата… има живот и говори.

Бях оставен на мира. Никой не се занимаваше с мен и това, че пиша, беше някаква моя малка тайна. Бях свръхчувствително дете. Най-важното е да няма нещо радикално, което да разомагьоса света за тебе. Сега се чудя с дъщеря ми какво да направя, как да й помогна, за да не й се разомагьоса светът?!...

За мен и за писането ми тоя ранен период на чисто приемане на света без филтри беше страшно важен. Остаряването е все по-неуспешен опит да запазиш някакви сетива отпреди.

Аз живея много в миналото, всъщност много времена ми се смесват. Малко като сляпата Вайша съм - гледам много с това око, което е обърнато към миналото. Бъдещето не ми е интересно.

 

Страх от какво е това?

От това, че времето изтича много бързо, по-бързо, отколкото можеш да го пипнеш, да го усетиш, да го задържиш. В крайна сметка това е един от основните страхове, който кара хората да пишат. Писането е страх. Опит да задържиш бързо изтичащото време.

Бъдещето е неясно и малко изпразнено откъм истории. За мен са важни преживените неща. Не нещата, които предстоят. Затова и никога не съм си падал и по фантастиката и този тип футуристични жанрове.

Ние не успяваме да изживеем и да осмислим дори десет процента от това, което ни се е случило и ни се случва всяка минута. Това създава едно приплъзване. Едно повърхностно живеене. 

 

Как в света на новите технологии и връхлитаща ни информация успяваш да живееш бавно?

Много трудно. Аз съм съзерцателен, меланхолен човек, мога да се затварям. Колкото и да не изглежда така. Мога да се изключвам и да си пребивавам в „Младост“-1 или някъде навън от България. Или в писането.

През годините с много хора се разделих. Писането е наистина самотна работа. Буквално се отделяш, за да пишеш. Не участваш в живота, не си в кръчмата, страниш от компанията. Приятелите те забравят. Или пък стават подозрителни, защото не се появяваш. Започват да мислят, че си високомерен. А ти си пишеш там нещо. И другото е, че в България, когато имаш успех в нещо, това най-трудно се прощава. По-лесно ще простиш, ако някой те е излъгал, но ако някой, с когото си бил приятел, успее в нещо, това не се прощава. Започват едни конспиративни теории…

Затова част от моите приятели, тези които останаха, не са свързани с литературата. Разбира се, имам нужда да говоря с някого за литература и за книги. 

А и в България писателят не е много сериозна институция. Отношението към него е някак иронично – добре, писател си, ама какво работиш? Писател е несериозна работа…

 

Кои са ограниченията за писателите в момента?

Сега можеш да напишеш всичко. Поне така изглежда. И в същото време, ако се замислим повече, ще видим, че има една много силна автоцензура. Примерно, писателят се цензурира заради омразата, която може да получи от някакви социални мрежи. От друга страна, това което наблюдавам като лоша тенденция е, че някои писатели много се съобразяват с историческата конюнктура. Следва се настроението на българската обществена среда. В момента тенденция е да се пишат исторически романи, които силно се заиграват с патриотизма, с омраза към някакви определени слоеве. И ако искаш лесно да спечелиш читатели, пишеш един историко-националистически роман, хората се идентифицират с него, бият се в гърдите и се гордеят.

 

В тоя смисъл литературата може ли да бъде политическа сила?

Може да бъде употребена политически. Но за мен най-голямата сила на литературата е, че тя е обратното на пропагандата. Тя работи с конкретния човек. Пропагандата обича да събира маси и да настройва едни маси срещу други. А литературата се чете в самота, пише се в самота и влияе на човека, който чете книга. Това е различното от другите изкуства, от киното да речем. Или от пропагандата. Това е силата на литературата.

 

 

Много хора се върнаха към четене на българска литература през последните години. Твой издател казва, че точно ти имаш немалки заслуги за това. Променя ли се вкусът на българския читател? Променяш ли начина си на писане според очакването на публиката? Как ставаш любим писател? Как стигаш до всички?

Не знам. (Смее се.) През думите. Няма много начини човек да стигне до всички. Няма хитрости, не действат.

Не променям много писането си. Може би публиката се променя. Моето писане е лично, минава през личната история. Не мога да измислям и да градя утопични светове. Една книга е успешна, когато си намери читателите. Аз съм късметлия с читатели. Много хора търсят обяснение за това. Смятат, че трябва да си непрекъснато в рекламата, на билбордове и т.н. Няма такова нещо, защото никоя реклама не може да те накара да ядеш кофти храна. Ще опиташ веднъж и ще се откажеш.

При книгите най-важна е връзката между читателя и текста, когато читателят се познава в него. И ако интересът продължи след като той прочете първата ти книга и се разпознае и във втората, това ще го държи. Защото една следваща слаба книга ще го разколебае.

Имам читатели, които ме следват от първата ми стихосбирка „Лапидариум“, която излезе преди 26 години. Мисля, че не се е променило много писането ми от тогава.

Другото важно нещо е да се съхрани някаква нормалност и естественост.

Живял съм на различни места – от малки градчета в Югоизточна България като  Тополовград и Ямбол, през София, до големи градове като Ню Йорк и Берлин. Имал съм и село. Живял съм в една стая с майка ми и баща ми. Имахме едно легло, аз и брат ми спяхме на него, а родителите ни - на земята. В един приземен етаж, който е описан във „Физика на тъгата“. Имам този опит на оскъдно живеене в провинцията.

Но за мен тези първи години са най-важни, когато запазваш някаква чувствителност и нормалност. После, където и да те прати животът, ти си видял и другото. Това е най-важно за един писател  - да съхрани своята чувствителност. И второ, да има някакъв усет към думите. Защото можеш да си свръхчувствителен, но да не можеш да го изложиш и да остане неизказано. Идеята е как тази тъга да се превърне в разказ. (Смее се.) Историята да се сдобие с думи.

 

Как си избираш заглавия за книгите?

Много лесно преди и много трудно сега. При „Естествен роман“ имах първо заглавието. Знаех, че това ще е заглавието преди да съм написал първото изречение. При „Физика на тъгата“ нямах заглавие месец след като бях написал романа. И имах един списък с 30-ина заглавия. Много трудно избрах.

Обикновено давам ръкописа на няколко човека. Жена ми е тази, която първа чете. Рая също чете. Когато „Физика на тъгата“ беше вече готова, имаше си заглавие и щеше да излиза като книга, Рая, която тогава беше на 6, ми предложи да ми направи корицата. След това ми даде един лист, на който беше нарисувала дъга. Попитах я защо дъга, какво общо има тя с книгата? А Рая ми каза – „Ама, нали физика на дъгата?“. За нея думата „тъга“ още не съществуваше. Има такива възрасти, когато още няма тъга.

 

Талантът задължава. Колко си самокритичен и имаш ли страхове понякога?

Да, непрекъснато. Докато пиша. Аз съм човек, пълен с колебания. Всяка следваща книга е съмнение – а след това… И никога не става по-лесно.

 

Имаш ли ненаписани книги заради това съмнение? Като споменахме Далчев, той казва, че тайната на неговия успех е в това, че пише само добрите си книги. 

Нямам ненаписани книги. Но и аз гледам да пиша само добрите. Писателят трябва да носи отговорност за читателите си и да публикува само добрите си книги.

За съжаление, не пиша всеки ден, а би ми се искало. Истинският романист пише всеки ден. Пропуснеш ли 2-3 дни, губиш целия ритъм. Писането на роман е тежка физическа работа, изисква силна концентрация. При поезията не е така. Аз затова предпочитам да мисля за себе си като за поет, който пише романи. Защото не съм този тип романист, който седи и пише от два до пет часа на ден.

„Физика на тъгата“ и „Естествен роман“ са адски странни и съвсем не чисти романи жанрово. Те са по-скоро вкарване на поезия в проза. Дори не се различават много от другите ми книги с поезия. Темите са общи. Това, което ме вълнува, е същото.

Не държа всяка година за издавам книга. Между първия и втория ми роман има разлика от 12 години. Между първата ми книга с разкази и втората - също 12 години. Разбира се, междувременно сменям жанрове, издавам и други неща. Не съм се отказал да пиша поезия. Нямам някаква стратегия.

 

Какво предхожда писането при тебе?

Някакво особено настроение. Трябва да имам глад за писане. Въпросът е, че той понякога идва и докато седна да пиша, отминава.

Стихотворенията примерно ги пиша на момента. Изчерпвам момента и нещата приключват. При разказа и при романа е по-особено, въпросът е как да поддържаш някакво вълнение и глад дълго време.

 

Къде се чувстваш комфортно, за да имаш глад и импулс за писане?

Цял живот съм мечтал да имам собствена стая. Но нямам. Така се случи. Сега живея в малък двустаен апартамент в „Младост“. И понеже дъщеря ми вече е голяма и трябва да има собствена стая, аз пак нямам стая. Пиша в хола. Ако съм сам. Това е едно от условията. Преди време много обичах да пиша по кафенетата. Най-хубавите неща ги измислям, докато вървя по улицата или седя в кафене. Пишех късно вечер. Сега по-хубавото ми време е до обед или следобед. Доста пътувам, пиша навън, когато ходя на такива места за писане по покана и резидентски програми.

 

Ти си тазгодишният носител на Специалната награда на София. Освен читателите наградата мотивира ли писателя?

Това е една от най-хубавите награди, които съм получавал. Защото не е гилдийна. Знам, че се присъжда от много голямо жури – хора от различни области на изкуството и културата.

Мен наградите повече ме притесняват. Когато ми съобщиха, че ще взема Специалната награда на София, аз казах „Ама не може ли да я дадете на някой друг?“. Отговориха ми, че вече е гласувано...

Предишни години тази награда е присъждана на по-възрастни творци. Бях стъписан – какво сега? Да не би да ми казват, че вече мога и да не пиша?! (Смее се.)

Обясниха, че слава богу, не е за цялостно творчество. А е награда за особен принос в националната култура, за изключителни постижения, за събуждане и привличане на читатели и т.н. Така де, хубаво го казаха и много се зарадвах. И използвах случая да кажа няколко думи. Имах едно кратко слово за награждаването, заради което пък много хора после ми се обадиха. Та наградата понякога е и повод да излезеш и да кажеш няколко думи от сцената на Народния театър, което не беше ми се случвало преди.

Благодаря много на хората, които са си дали гласа за мен. Давам си сметка колко са смели. Де се даде тази награда на човек, който е на 50, е много смело решение. В България винаги изглежда адски рано и странно да оцениш някакъв по-невъзрастен човек, не мога да кажа млад. И приемам това като хубава тенденция. Наградите да не се дават накрая като официално признание.

 

Има ли индикация за зрялост в израстването на един творец?

Първото ми стихотворение беше публикувано преди 40 години в едно малко вестниче в Тополовград. Първата ми книга се появи преди 26 години.

Много хора някъде по пътя се отказват. Като редактор знам и много съжалявам за някои писатели и поети, които тръгнаха силно и след това не намериха мотивация и сили да продължат. Част от тях някак си решиха, че с първата книга са казали много и всичко. И част от тях останаха по кръчмите, други решиха, че животът е по интересен.

Писането не става съзнателно. Не си казваш: аз ще пиша 70 години и ще издам 23 книги. Писането е нещо, което в един момент става част от теб. А и първо виждаш, че не можеш много други неща да правиш. Писането е потребност да си обясняваш нещата, които се случват на теб най-вече. А после и нещата, които се случват в света.

След това виждаш, че има читатели, които чакат книгите ти, и за които това е нещо истински важно – да те четат и да намират за себе си някакви решения. И изведнъж това ти дава мотивация да правиш нещо за другите.

 

Мислиш ли за читателите, докато пишеш?

Когато пишеш книга, не можеш да мислиш за това кой ще я чете. Не става. Или става нещо много изкуствено. Когато писах „Физика на тъгата“, си представях, че това ще бъде книга за моето поколение. Исках да разкажа за 70-те години, за следобедите на 80-те, за нещата, които събирахме, за страховете на моето детство… И докато я пишех, си мислех, че може би никой друг няма да я прочете.

Оказа се обаче, че най-много и най-верни читатели на тази книга са младите, тези, които сега са на 20. Вероятно защото те искат да разберат своите родители, които много не говорят за това време. Затова писателят никога не трябва да си прави сметка кой ще го чете. Неочаквано, читателят намира абсолютно неочаквани неща в книгата.

 

 

Водиш курс по творчески писане в Софийския университет. Какъв е твоят писателски съвет? На какво учиш бъдещите писатели?

Да се започне от всекидневното – в него да видят различното. Там да си опитват въображението. Да си измислят. Това им говоря – да тръгнат от детайла, през малките неща, като някакво пакетче захар или твоя телефон или този следобед и есенните листата навън. Да са чувствителни към всичко около тях.

Да не се впускат да казват всичко за всичко. С големи думи.

И разбира се, колкото се може по-бавно да остареят, по-бавно да станат безразлични. Защото това е остаряването.

Първо ги уча да четат бавно. Много хора са забравили как да четат бавно и да медитират над едно изречение.

Бъдещето е на литературата, защото тя е бавна медия. И човек докато чете, си мисли нещо, себе си мисли, представя си, спира. Така открива смисъла. Бавното трае дълго.

 

 

 

Моля почакайте...