Генералът на виолетовите вибрации

Интервю на Теодора Станкова с Емил Вълев

В музиката му има и докосване до бездната, и лечебни видения, и цветови експлозии. Има и мътни вокали, мощен инструментален заряд, че и много, много кино – и на видимо, и на невидимо ниво.
Емил Вълев е един от космополитните творци на артсцената ни - художник, музикант, създател на група „Виолетов генерал“. От малък се увлича по музика и изобразително изкуство. През 1986 г. завършва живопис в академия "Боз-Ар" в Париж. След завръщането си в България през 1989 г. се захваща с музика и основава легендарната дарк уейв група.

Развитието му като авангарден музикант върви паралелно с това на художник. Той има множество самостоятелни изложби, автор е на проекта за национално лого на България, възложен от Министерството на икономиката и одобрен от Съвета за европейска интеграция.

30 години по-късно музиката на „Виолетов генерал“ е съхранила подривната си сила. Каква е енергията на тази музика днес? Ентусиазмът, свързан с промяната, в какво се превърна?

Днес като цяло хората не са ли по-щастливи от преди? Останахме ли без мечти?

В 20-те години на 21-ви век, в условията на пандемия, генералите от щаба ни водят и взимат решения за оцеляването ни. И правим равносметки. А какво би казал един Виолетов генерал? За това как технологиите  промениха живота ни? Какво оставихме зад себе си? Колко се промени консумирането на информация, на изкуство и музика?

С Емил Вълев се срещам по повод подготовката на самостоятелен албум с „Виолетов генерал“, подкрепен от  платформата „Солидарност в културата“.

 

С музика ли се изразяваш най-добре?

Музиката е първият език – преди словото, преди религиите. Ние възприемаме света чрез вибрации. Цялата вселена вибрира и чрез тези вибрациите, които стигат до съзнанието, ние общуваме. Съзнанието знае кода на речта, чрез него създава една картина, която ние изпращаме с гласовите си струни и звуковите вълни достигат до нашия събеседник. Влизат през ушите, стигат до мозъка и той разбира какви сигнали изпращаме. Това е супер сложен механизъм, но ние не се замисляме за него, защото сме свикнали с това. Едно от нещата, които аз не обичам, е навикът в ежедневието. Това в един момент може да доведе до депресия.  

Та изкуството според мен е един човешки маниер, който проправя път. Без вибрациите на изкуството, без значение от какво са събудени - чрез музиката, чрез изобразителното изкуство, чрез силата на словото и поезията…животът ни би бил живот без дух.

 

При теб как започна?

Започнал съм да рисувам на 3-годишна възраст както повечето деца и не съм спирал. А музиката дойде малко по-късно, с рокендрола, с плочите, които идваха от чужбина. Спомням си първата плоча. Бил съм 10-ина годишен, сестра ми, по-голяма от мен, ми я пусна на един руски грамофон. Беше сингъл на френска поп певица. Пееше за някакви зайчета и на мен толкова ми хареса. След това гръмотевично, изведнъж се появи 3-ти албум на „Лед Цепелин“. Не можеш да си представиш какво означава това за мен! Изпадах в екстаз и скачах върху матрака на леглото от радост. Израснал съм с тези вибрации.

 

Повече художник или повече музикант?

Рисуването си беше най-важната съзнателна посока в развитието ми. А музиката ми беше тийнейджърската мечта, която след това започнах да сбъдвам. В изобразителното изкуство имам академична формация, много по-уверен съм с постигнатите резултати. Вече обществото как ще го възприема във времето, не е ясно. Докато в музиката е по-директно, в музиката съм много по-свободен. Но много време загубих в експерименти, а животът е кратък, се оказа. Но трябва да се опитва.

 

Сега готвиш нов албум, с който отново се връщаш към „Виолетов генерал“, към парчетата, които и днес - 30 г. по-късно, звучат съвременно и също толкова актуално, колкото и по онова време.

И днес, когато сме заобиколени с информация, виждаме колко адекватни за 90-те бяха парчетата на „Виолетов генерал“ и колко съвременно звучат днес. В това отношение мога да се гордея, че това, което съм направил, е надживяло времето. Векове не знам дали ще надживее, но поне тези 30 години…

Част от парчетата в новия албум са стари, но ще бъдат направени в нов аранжимент. Искам да запазя старата атмосфера. Новите ми парчета са с по-електронно звучене, правя ги с компютър, машината налага своята специфика.

Публиката полека си върна вкуса към мрачното, но заредено с хуманизъм звучене на тази музика. Така както си върна желанието за слушане на винил и отказа да го остави в миналото. Ето сега винилите отново се завърнаха. Подготвям и един съвместен проект с Елена Коломби, италианска DJ, която използва мои парчета. През март трябваше да излезе винил, но заради коронавируса се отлага издаването му.  

 

Кога един изпълнител е сигурен? Кога знае, че си е намерил публиката?

От една страна публика се формира, но зависи от много неща. Наскоро гледах „Бийтълс“. Има толкова други групи, които са по-добри от тях. Но „Бийтълс“, освен че са много добри, са били и големи късметлии. Ако сега те се появят, мога да кажа, че ще останат в някакви клубове, там където са започнали за времето си и няма да излязат от тях.

Орлин Горанов в едно свое интервю казва, че в Испания във всяка кръчма можеш да срещнеш музикант от ранга на Пако де Лусия, даже и по-добър. И мога да го потвърдя, защото помня уличните музиканти в Париж. Невероятни музиканти имаше. Но това е вече въпрос на съдба.

Обяснявам си го с това, че често пъти тези добри музиканти са негативни. Те в подсъзнанието си имат запечатани формули като: „аз няма да успея“, „аз нямам късмет“, „аз съм с лоша съдба“… Така те изпращат някакви вибрации във вселената и тя по този начин ги праща там, където сами са се поставили.

 

Изкуството ти се занимава с преливане на теми, цветове, настроения, с видео. Разкажи за влиянията в музиката ти.

Влиянието на дарк уейфа започна от Париж. Падах си по такава музика. Тогава животът ми беше доста ъндърграунд. В началото на 80-те в Париж бяха модерни „Аха“, „Дюран дюран“. Бях силно повлиян и от английската готик група „Систърс ъф мърси“.

Дарк уейвът шестваше по света под различни форми, появи се и Австралийският индъстриал.

Израснал съм с „Макавишну оркестра“, Емерсън, Лейк енд Палмър, Рокси Мюзик, Пинк Флойд и много други... Едно от светилата за мен беше Джон Макуофлин. Вдъхновявал ме е с това, че непрекъснато се уча на нови неща в музиката – човек със стремеж за развитие.

 

Кой е моментът на израстване на един млад творец? Кога си повярва?

Никога не съм имал нужда да се доказвам на себе си. По-скоро трябва да доказваш на другите, което не е много лесно. Хората трудно възприемат новото. Възприемчиви са като млади и след това се превръщат в една консервативна публика. Много е важна ролята на средата и културата – чрез нея хората намират идентификация. И е проблем това, че се лансира култура на ниско ниво. И това е по цял свят. Сигурен съм, че има страшно добри творци, просто те не се лансират.

 

Но има творци, при които гениалността не се подлага на съмнение?

Мисля че няма такова нещо като гениалност. Ето например един Пикасо, Рембранд, Моцарт, Бах - аз мога да се съглася, че са много добри, че са работили много, че имат интересни идеи… Но аз нямам желание да ги консумирам, да възприемам техните вибрации. За европейската култура те са някакви жалони, колони, върху които е построен следващият етаж.

А иначе всеки има някакви дадености. Трябва да бъде смел и да има желание да ги развие. Можеш да си гениален каменоделец. Гениалните каменоделци са правели катедралите през Средновековието, а за мен катедралите са най-великото творение на архитектурата. Няма нищо по-красиво от катедралата. Факт е, че и досега се строят готически сгради…

 

Кое е най-необичайното място, на което си свирил?

Мястото беше един клуб в Братислава, който се помещава в бивше противоатомно убежище на платото, на цитаделата в стария град.

Бяхме поканени на невероятен поп рок фестивал – участвахме наред с Питър Гейбриъл, „Уайт снейк“, Ле Рита Митсуко и др. Целият град беше музика в продължение на 4 дена. Този клуб представляваше желязна конструкция, боядисана в черно, в която се влиза през метална врата на противоатомно  убежище с въртящи се брави – досущ като декор на филм. Отпред една горила ни отвори и влязохме в коридор, целия изрисуван с черепи и кости. Вървяхме дълго -  завиваш… пак вървиш… Чак страх ме хвана от това безкрайно вървене под земята. В един момент пак стигнахме до една такава метална врата, зад която беше самото убежище. Зала - тунел на долната земя, където звукът, който направихме, беше невероятен! Само за 5 минути саундчек там имах чувството, че се вдигам над земята.

 

Казваш, че публика се възпитава. Как изглеждаше ъндърграундът по времето, когато създадохте „Виолетов генерал“? Каква беше атмосферата тогава?


Бяхме приети много добре, за мен дори беше неочаквано. Току-що бях навършил тридесет години. Станахме една от водещите алтернативни групи в страната.

В средата на 80-те се бяха появили групи като „Нова генерация“, „Ревю“, „Кале“. Ние излязохме на сцената 89-та година и бяхме по-хард. Заедно дефинирахме понятието ъндърграунд, за което имаше една по-възприемчива и чувствителна публика. Всички се познавахме и не искахме да сме масови. Появи се и маргинално сектантски елемент…

В понятието по принцип се вместват групи, които не са мейнстрийм, не са много популярни. Маргинални, бунтарски, но това не им пречи, разбира се, в един момент да станат комерсиални. Ние бяхме едни от първите сред съвременниците си, които имат текстове на английски, а в някои случаи и на френски. Успявахме да организираме турнета и извън България.

Появата ни съвпадна с разпада на комунистическата система. Това, което дефинира отношението ни към този период, е усещането за намиране на общност. София беше едно хубаво чисто пространство. Комунистите се уплашиха, полицаите се дръпнаха. Нямаше мутри. В продължение на 4-5 години София беше една прекрасна база за експериментална култура.

 

Да, при нас обществото е по-колективистично за разлика от индивидуалистичния свят на Запад.

Аз пък мисля, че ние сме много индивидуалистични. Ние искахме да сме като Запада и ги надминахме по алиенация. При тях това е дълъг и естествен процес, докато при нас е много изкуствено. По тази причина нито сме имали някакво Просвещение, нито капитализмът ни беше капитализъм… Ние сме някакъв тип отражение на западната цивилизация – нищо не минава през нас.

Това, което не ми харесва в съвременния свят е, че се лансира негативизмът. Навсякъде, в медиите… Това е много деструктивно и вредно. Всичко е толкова мрачно! Кому е нужно? Това ли е целта на простия човек – да се забива в негативизма, да псува и да мрънка… Каква нация се създава по тоя начин? Това според мен са неизбежни последствия от комунизма. И то не е само в България.

Мисля че в България трябва много да се работи. Не само в духовен, но и в морално етически план. Обществото трябва да почне да се организира както това е правено на Запад, съвсем съзнателно. В Германия  в Скандинавските страни, във Франция, в Италия… Дали чрез църква, дали чрез някакви интелектуални структури или държавни институции… Трябва да се държим в юзди, да имаме ценностна система. Да има конкретна политика, планове и да се работи. Иначе в един момент нещата ще излязат извън контрол - няма да има кой да работи, кой да обучава…  ще стане такава дивотия…

 

Технологиите много промениха консумирането на информация, на изкуство и музика. Можеш ли да си представиш как би им изглеждал нашия живот на тези преди нас, от 19 век?

Те сигурно ще ни вземат за суперненормални хора. Не можеш да обясниш на слепия как изглежда едно дърво. Но същевременно и ние много неща не знаем. Не трябва да критикуваме. Това убива връзката ни със света. Но и не означава, че летвата трябва да е ниска. Означава, че когато имаш проблеми, не трябва да ги посрещаш със стиснати зъби и да мрънкаш. Всичко има и негативни, и позитивни последствия. Не знаем откриването на Америка какво е донесло на индианците, какво е донесло на европейците. Какво е сега Америка? По-добре да сме настроени позитивно. И да възприемаме проблемите не като проблеми, а като възможности.

 

 

Моля почакайте...