Един съвсем гол мъж на сцената

Интервю на Теодора Станкова с актьора Ириней Константинов

Той няма какво да крие. Интелигентен е, без да е дистанциран. Не търпи бездуховност, празни хора и маловажни неща. Бори се срещу догми и предразсъдъци и не се притеснява да се „разголва“ и пред читателската аудитория в едно обширно и откровено интервю, честно като първата му роля. 

Кой би казал, че Ириней Константинов, който с успех ръководи и играе в трупата на театър „София“, навърши 70! Две събития направиха личния му празник незабравим - актьорът стана почетен гражданин на София и получи символичен ключ за столичните порти. Рождения си ден той отпразнува на сцената, където се появи в ролята на Развратника в едноименната пиеса на Ерик-Еманюел Шмит.

 

Как минава животът на артиста?

Минава съвсем непривично. Животът на артиста е спонтанен – той подрежда артиста, не обратното. Цял живот съм му се подчинявал, с изключение, може би, на последните десетина години. Откакто съм директор на Театър „София“, искам аз да съм водещият – доколкото е възможно. Обичам да знам какво ми предстои. Обичам изненадите и понякога взимам спонтанни решения, но и те са подчинени на онова, което мисля да се случи в перспектива. Струва ми се, че времето става все по-неподредимо и все по-невъзможно за планиране. Все по-трудно мога да определя какъв ще бъде един сезон, под знака на какво кредо ще мине и кои заглавия ще бъдат включени в него. Все по-трудно мога да разчитам и на хората – както за лични уговорки, така и за работа. Този сезон, например, в последния момент се разминах с едно уговорено заглавие - „Швейк“. Преди това се разминах със Сашо Морфов, който трябваше да поставя в театъра. И това е много страшно, защото в  предвиденото време изведнъж зейва дупка. И трябва много бързо да се реагира – прибягва се до замяна, която не винаги е най-добрият избор. 

 

В живота взимате ли бързи решения?

Понякога взимам много бързо решения. Случвало се е да греша, но в повечето случаи нещата са преценени.

 

В пиесата „Развратникът“ вашият герой търси смисъла, както и отговор на въпроса какво изобщо си струва да се планира, при положение, че всичко е толкова нетрайно…

Това започнах да го разбирам с годините. „Човек предполага, Господ разполага“. Това което трябва да се случи, се случва. Всичко като че ли е подредено. 

 

Ако се обърнете назад – има ли нещо, за което съжалявате, което е можело да се случи?

На 20 знаех, че искам да греба от живота с пълни шепи. Това и правех – беше една лудост, една ежедневна емоция. В много случаи неразумна и над нормалното ежедневие… Дълги години не се отказвах от този начин на живот. Той не ме натоварваше, не ми пречеше и не ме отклоняваше от работата. Имах енергия за всичко. На 40 започнах да се замислям, започнах да поумнявам и да си давам сметка за това кои са ценните неща в живота. Не че не съм ги знаел преди това, но вероятно съм се надявал, че има време и може да ги взема и по-късно. Това е процес, през който преминава всеки човек. В един момент разбираш, че времето вече работи с обратен знак, работи срещу теб. И започваш да го цениш, да го пестиш. Постепенно това променя битието, вече осмисляш по друг начин дните си. Но отношението ми към работата винаги е било сериозно. През каквито и обстоятелства да съм преминавал, работата винаги ме е крепяла и е била на първо място за мен и винаги съм бил професионално изряден. Е, надали всеки път съм успявал, но поне съм го искал…

 

Директорството не е ли скучно за артиста?

Ако артистът е скучен и директорът е такъв. Театърът е свобода - свобода на духа, на мислите, на изразяването. Театърът е място, където всеки трябва да се чувства свободен в рамките на определени правила – етика, култура, почтеност, добри взаимоотношения, липса на простотия. И аз много държа всичките 100 човека, какъвто е съставът на театър „София“, да отговарят на тези правила.

А театърът е жив организъм. Случва се човек да отсъства, да е болен, да е демотивиран… И много бързо трябва да се вземе решение, например да се замени един колега с друг, за да се играе представлението.

Директорът е отговорен за всичко. Първо пред себе си, а след това и пред останалите, за които се налага да взима решения. Познавам тези хора, работил съм с тях дълги години, а много от тях съм поканил да работим заедно в театъра. Аз деля с тях една гримьорна, една сцена. Как мога да бъда друг извън нея?!  Не мога да съм господин Пунтила - докато репетираме до обяд, да съм един, а следобед като се кача в кабинета, да бъда администратор – невъзможно е.

 „Такъв съм, какъвто съм“, както казва Развратникът на Дени Дидро. Не мога да се променя рязко, да се обърна и да стана друг. Не мога да бъда скучноват и сух.

 

Чувствате ли се успял? Помните ли кога си казахте „Успях“ и какво направи веднага след това?

Напоследък казвам: „Успяхме“. Защото нашата работа е екипна. Успяхме да направим това. Да оправим театъра, да върнем публиката. Очаквам да започнем ремонт. А ако това се случи и открием обновения театър, ще си кажа: „Успях“, защото ще знам, че това е преминало през мен.

 

Ако се случи да се почувствате демотивиран или изгубите вдъхновение, какво предприемате?

Боря се със себе си, ако се случи. Пазя се, отговорен съм за формата и за здравето си. Невъзможно е да си позволиш да върнеш 300 души, които са напълнили салона. Но и това ми се случи преди месец. Бяха ми се насъбрали много допълнителни ангажименти, не можех да се отърся от грижите, натрупали се през един по-продължителен период от време. И това даде отражение. Точно тази вечер имах представление и трябваше да го отложа. Беше ми невъзможно да изляза на сцена, беше емоционален срив. Нямате представа как го преживях. Артистът е много крехка материя понякога.

 

Кога за последен път ви се случи нещо трогателно?

Като потвърждение на това, което казах, че всичко е предопределено и това, което трябва да се случи, се случва, е и последната трогателна случка.

За мен беше невероятна изненада появяването на дъщеря ми, внучката ми и зет ми на рождения ми ден. Не очаквах, че те ще пристигнат от Лондон. Точно в този ден беше невъзможно за тях да дойдат поради служебни ангажименти. Но в последния момент нещата така са се подредили от само себе си, че всичко е било в тяхна полза, за да дойдат тук и да ме изненадат. И наистина, когато след представлението внучка ми тръгна към мен и се появи на сцената, не можех да повярвам на очите си. Случваше се нещо, което аз не осъзнавах, че е истина - стори ми се като холограма някаква. Беше страхотно!

 

С какво ви докосна пиесата „Развратникът“ на Ерик-Еманюел Шмит? Защо избрахте това представление за вашата 70-а годишнина?

Много харесвам този текст, пиесата на Шмит е изключително умна, мъдра и забавна. Избрах го и със самоирония – казах си е, какво сега като ставам на 70?! Точно затова ще го изиграя.

Вълнува ме лутането на философа Дидро, който е главният герой в пиесата – как могат да се дават вечни обещания, какво изобщо си струва да се прави, след като всичко е толкова нетрайно?...

Всеки един от нас вътрешно по някакъв начин е колеблив – така ли е, не е или така? Понякога времето дава отговор на тези въпроси. И въпреки това има случаи, когато не можеш да вземеш категорично решение. Не казвам, че колебливостта трябва да бъде качеството, с което да преминаваме през живота. Но е хубаво да огледаме нещата от двете страни. Винаги има за и против. Да и не. Ин и ян.

Героят ми търси смисъла в двете страни на истината, в целия този сложен път, който ние хората изминаваме, за да стигнем в края на краищата до едно просто заключение: трябва да се гледаме в очите и да се обичаме! Да има любов! Да можем да си говорим! Да можем да си споделяме. Какво по хубаво от това?

След толкова години и роли как се чувствате в ролята на Развратника? Вашият герой излиза гол на сцената. Какво не знае публиката за Ириней? Доколко се разголвате пред публиката?

В случая – и буквално. Това не ме притеснява. Както моя герой, аз съм либертинец – човек, който е свободен, който се бори срещу догми и предразсъдъци.

Казах си: „Аз няма какво да крия.“ Тази фраза тръгва от големия полски режисьор Гротовски и неговите актьори. Те играят голи на сцената понякога и постигат изключително експресивно преживяване. Артистът в този момент не мисли за голотата си. Господи, колко голота има около нас. Това вече не впечатлява. Давам си сметка, че за някого това може да прозвучи нахално, хората да си кажат „Тоя на какъв се прави“.

Но сметнах, че не това е най-важното и не е нещото, което би трябвало да ме спре, за да мога да се събера в истинския смисъл на текста.

 

Как избирате ролите си?

Основното, заради което бих се хванал да направя една роля, първо е вътрешното ми чувство към нея – дали ми е любопитна. И след това започва оглеждането: мога ли да я направя; как бих изглеждал в нея; как бих я изиграл; какво би ми донесла тя в собственото ми развитие и т. н.

В един момент играех едни и същи роли – романтичен любовник. Това ме вкарваше в една лента, в една посока. И реших, че нещо трябва да се промени, сам на себе си бях омръзнал. Поисках да проникна в онзи, не по-малко любопитен свят на хората с особено присъствие, с особен характер, с особено излъчване, с особена външност. И започнах да се стремя към подобни образи. Да се крия зад техните характерности. Това ми носеше удоволствие.

Напоследък не играя толкова много, затова внимавам при избора на това, което искам да кажа, това което искам да изкоментирам с публиката. Това, което искам да поставя като моя позиция през позицията на героя.

 

Как реагирате на аплодисментите на публиката?

След като отзвучи последният акорд на пиесата, след като падне завесата и публиката остане мълчалива, още под впечатление на това, което е гледала, настъпва едно мълчание, един миг, в който публиката остава сякаш вцепенена. След което избухва. Това е много красиво, на това се крепи нашата надежда, че сме разбрани, че сме оценени, че сме харесвани. Чувството е невероятно! Аплаузът е шумна благодарност. Обратна връзка. Когато удрят едната си ръка в другата, хората изразяват своята емоция към това, което са гледали.

Някъде свиркат. Преди години в нашите театри имаше такава мода. Вече поутихна. Публиката се възпитава – постепенно разбира, че това не е стадион или дискотека, а театър.

Много държа на добрия тон. Наскоро, на едно закрито представление в нашия театър, показано пред стотина човека близки и приятели, пристигнаха и две млади момчета, студенти, които влязоха с шапки в салона. Направих им забележка да свалят шапките, а те така ме изгледаха, сякаш им говоря нещо непонятно. Всички трябва да разберат, че това е свещено място – не може с шапка да влезеш в църква.

 

Публиката може ли да бъде отглеждана и възпитавана? Как се формира вкус за качествен театър?

Това е апостолска работа. Въпросът за вкуса на публиката и това, което го изгражда, винаги ме е занимавал.

Ако покажем едно, да го наречем арт представление, елитарно е много претенциозна дума за мен, то ще бъде оценено от отбрана публика, която наистина е един неголям процент. Тя ще го разбере. Тогава задачата ни ще бъде изпълнена - те са стигнали до смисъла, разбрали са това, което играем, което им казваме и са го оценили.

Широката публика не обича да бъде натоварвана, да мисли. Тя иска да чувства, да се забавлява - което е нормално. Театърът трябва да има и такава функция. Театърът не е само сложна материя. Театърът е и забавление. И най-доброто решение е да поднесеш високия вкус в една забавна форма, която не измъчва и не доскучава на никого в рамките на 2 часа – това е.

Мога да дам за пример нашето представление „Антигона“ на Жан Ануи. Едно интелигентно представление, което имаше разнородна публика – от ученици, които изучават произведението в училище, до почитатели на този вид театър. Получаваше се странна симбиоза в салона, който притихнало гледаше и преживяваше онова, което се случва на сцената. Оценяваше го и изпитваше удоволствие. Мислил съм си – какво става в публиката. Не говоря за оня катарзис, който трябва да изпита според Аристотел - дълго време след представлението хората да си мислят какво се е случило.

За мен най-добрият начин за формиране вкуса към истинското изкуство е да се говори с публиката, от сцената и след това. Да останем заедно след представление, да отделим половин час, в който да чуем те какво мислят, да споделим ние какво мислим. Да има разговор, спор, диалог, да има убеждаване. Но това е наистина апостолски процес. Бавен и мъчителен. Защото след половин час те се прибират вкъщи, пускат телевизора и от там официално ги залива нещо съвсем друго…

 

Как се противопоставяте на страха и съмнението. Какви са вашите страхове?

Нормални, човешки. Едно време не мислех въобще, че като се кача да карам ски, може да ми се случи нещо. А и да се случи – е, много важно, бързо ще се оправя. Сега като че ли предварително аз отивам със страха в себе си – дано да не падна, да не си изкълча крака, защото имам работа. Т.е. онова чувство за отговорност, което се засилва с годините, засилва и страховете – да бъда здрав, за да мога да си върша работата. Като че ли все по-доминантен става ангажиментът към работата – всъщност той те задържа, той те крепи към живота!

А и всякакви други ежедневни страхове имам. Например – ще има ли публика. Всяка вечер. Всяка премиера за мен е едно преживяване. Не говоря за моя премиера, в която  аз участвам. Всяка премиера в нашия театър за мен е истинско преживяване. Не мога да седя спокойно в салона. Винаги обикалям или пия нещо и тогава запалвам и цигара.

Наблюдавам публиката от моята ложа и си викам – кеф, тръгна! Добре е - смеят се, слушат, ръкопляскат! И всеки път притеснението как ще мине премиерата е като първа любовна среща. И когато всичко мине и се успокоя, няма по-голямо удоволствие!

 

Коя е последната ви спечелена битка?

Не мога да говоря за себе си като пълководец. Наистина, ежедневието на директора на театър е низ от битки. Ето, спечелена битка е, че в първото тримесечие имаме три пъти по-високи доходи от предвидените като бюджет. Имаме по-голям брой зрители. Това за мен е много важно. Спечелена битка е поставянето на всяко ново заглавие. И разговорите с хората, които ще го осъществят. Всеки, когото съм убедил в правото на една идея и той се е съгласил с мен, е спечелена битка.

Спечелена битка е и всеки един разговор с човек, който е тръгнал да пропада по някаква причина. Ние артистите сме емоционални хора. Има моменти, в които разумът не издържа. Почват да изпускат спирачките… И ако с търпение и разговор съм успял да върна човека в нормалното лоно, за мен това е спечелена битка. И съм щастлив, че съм успял да го направя.

 

А ако се случи да останете неразбран, какво?

Опитвам се да разбера защо се е случило, прав ли съм бил. Аз ли съм бил неразбираемият. Ако се разминем във времето и продължавам да съм убеден, че съм прав, и не съм убедил другия - съжалявам. Да, искам да ме разбират. Защото винаги го правя с добри намерения. Не казвам, че съм безгрешен. В дългите нощи си правя някакви равносметки и се опитвам да разбера какво се е случило. Е, преживявам го ако съм останал неразбран, това ме мъчи.

 

Може ли до такава степен да израсте един творец, че да се обгради с безразличие и самодоволство и да не го интересува какво ще мисли публиката?

Съжалявам, че за такъв човек ще използвам определението глупак. Нека си остане с мислите, че е толкова добър. Тази му „перфектност“ ще му изиграе лоша шега. Кой може да каже за себе си – толкова съм добър, че съм над всички. За съжаление, все повече хора напоследък сами заявяват такова отвратително самочувствие. Достигнали до медиите, започват да хвалят себе си, ако някой друг е „пропуснал“ да ги похвали. Това е ужасно!

Човек, който е „постигнал“ и „надминал“ себе си, е свършен човек. Той повече няма какво да очаква.

 

А вас какво може да ви изкуши да забравите доброто си възпитание. Да забравите добрите обноски?

Когато започнах работа като директор в началото на 2008 г., имаше периоди, в които забравях всякакво възпитание - избухвах и крещях по коридорите. Не можех да задържам емоциите си. Излизах от равновесие, а след това се чувствах разбит. Вече не го правя.

Намирам удовлетворение в това да се извиня за направеното. Съзнавам, че това вероятно не премахва веднага лошото чувство у другия, когото съм навикал…

Иначе много бързо ми минава. Забравям. Не съм злопаметен човек. То е било в момент на предела на възможностите да бъдеш възпитан.

Дори да ви звучи странно, мисля, че понякога човек трябва да изразява себе си и по този начин. Това е момент на слабост, защо не. Нека да изкрещи, да извика, да изхвърли отрицателната енергия. Е, после може да каже – сбърках, съжалявам. Така мисля.

 

Това разкриване, този вулкан от емоции пред някого, понякога сближава…

И в крайна сметка това е по-истинско от притворността на добрия тон. Които си приличат, се привличат. Ако и другият е готов по този начин да се сближи, ще бъде чудесно. Но има и хора, които ще се дистанцират.

Дидро има такава реплика в „Развратника“: „Станах философ, за да задавам въпроси, а всички идват при теб за отговори“. Няма как, работата ми е такава. В началото имах енергия и успявах да компенсирам. Но има случаи, когато се поглеждам в огледало и съм бял като тебешир след един работен ден. Много рядко излизам през деня от театъра, нямам обедна почивка. Сутрин се зареждам със спорт и през целия ден съм в театъра. Казвам си, че не може така да продължава. Трябва да обирам напрежението. Вързал съм си червен конец. (Показва ми. Смее се.) Не знам дали помага. Може да е внушение. Уморен съм от разговорите и понякога, когато се налага да отида на някакви обществени събития след края на работния ден, не мога да си представя, че отново ще се наложи да общувам… Преди това не ми пречеше. Сега предпочитам да се прибера вкъщи и да прочета нещо. Или да поработя в градината.

 

Как приехте признанието „Почетен гражданин на София“?

Ако някой ви каже, че няма нужда от награди или му е все едно - ще излъже. Това признание не трябва да бъде крайна цел и основен стремеж. Благодаря на г-жа Фандъкова и Столичния общински съвет, това е много ценна награда за мен, с която се гордея. Тя е като че ли завършек на един 70-годишен живот, започнал от Родилния дом на ул. „Шейново“ и стигнал до Театър „София“.

За мен това е изключително ценно признание, защото в този град съм роден, отраснал, в него са приятелите ми, в него живея и се чувствам добре. Опознах го в едни ранни години през очите на баща ми, който обичаше този град. Останало ми е и усещането за любов към града от дядо ми. И се почувствах горд като почетен граждани на един град, който е моят град.

Ако вашият живот е пиеса, какво щеше да е заглавието?

„Сега съгласие“. Но животът ми не е минал през цялото време в съгласие…

Сложен е процесът, през който се стига до него.

 

 

Блиц:

За какво капризничите?

Понякога за дребни неща.

Сега какво сте готов да простите; на какво се подигравате?

Все по-често прощавам и все по-безобидно се подигравам.

Какво е правил и е способен да направи Ириней от любов?

Много глупости на младини и търпение днес, за да се изненада и той самият от това, което е направил.

От кои дребни или пък по-едри удоволствия никога не се отказвате?

Чакам ги както сърфист чака вълните.

Кое е най-екстремното ви житейско преживяване? На какво ви научи то?

Когато скочих за първи път от „десетака“ на плажа „Мария Луиза“ (тогава “Република“) и щях да се пукна във водата. Тогава си казах: „Мисли преди да скочиш!“.

Какво има отвъд думите?

Мълчание.

Кога човек трябва да замълчи?

Когато знае какво да каже.

Какво има отвъд хоризонта на очакването?

Нов хоризонт.

Театърът ви спасява от?

Годините.

Театърът има нужда от?

Любов.

Какво бихте искал за себе си от тук нататък?

Парафразирам: Всичко човешко не ми е чуждо.

 

 

Моля почакайте...