Един съвременен будител

Интервю на Теодора Станкова с Иван Николов

 

През този месец Културно-информационният център (КИЦ) на българското малцинство в Босилеград стана на 20 години. Негов вдъхновител, основател и идеен водач през цялото това време е Иван Николов, чиито силен дух и пламенна отдаденост на каузата за защита на българската култура и традиция го превръщат в истински съвременен будител. Доказателство за това е присъждането на гражданската награда на европейския парламент.  

Успехите на Иван Николов са успехи за България, а десетките патриотични инициативи, зад които той застава в търсене на истината и защита правата на българите в Република Сърбия, са отговорност пред думите на патриота Иван Гьошев, изречени пред босилеградчани преди близо 90 години: „Към вас се обръщаме млади, непокварени сърца, почитайте българското име и слово, вземете пример от прадедите – езикът, който сте научили, когато сте сукали майчиното мляко, е език свещен за вас. Търсете българската книга, учете я, предайте я от другар на другар, закалявайте духа на българщината!“.

 

Г-н Николов, спомняте ли си началото?

КИЦ „Босилеград“ се роди в страшните условия на гражданска война, в навечерието на разпадането на Югославия. Поставихме си цели, които тогава бяха единствено възможни: възстановяване и развитие на българската култура и писменост на българите от западните покрайнини; опазване на българското самосъзнание; създаване на духовен климат и утвърждаване на демокрацията; изразяване на историческите стремежи на българите в западните покрайнини за свобода и принадлежност на българската нация и култура.

Тогавашният министър-председател на България Иван Костов ни поздрави с думите: „Тази дългомечтана институция на българщината ще има важното призвание да съхрани и вдъхва самосъзнание на хилядите наши сънародници в Югославия. Нека чрез българската песен, чрез българската поезия, чрез българската музика и танци да се въздигне отново духът на българите в Югославия. Дошло е времето всички ние да се чувстваме деца на една майка родина, независимо къде живеем. И нека този културен дом бъде стълб за запазване културната идентичност на българите в Югославия.“

Обаче белградската политика тогава ни посрещна с думите: „Създаването на КИЦ „Босилеград“ е най-голямата българска провокация през последните 40 години. Със своята културна дейност КИЦ налага институционална рамка за нелегални политически действия от позицията на великобългарската политика.“

В такава атмосфера, буквално върху острието на бръснача, КИЦ успя да оцелее и да се утвърди като една от най-активните български организации в чужбина. През динамичните събития по време на разпадането на Югославия и натиска от останките от комунистическите служби за сигурност, КИЦ успешно премина през изпитанията на времето и остави незаличима следа в съзнанието на българите за историята на Западните покрайнини и историята на България.

 

Кои са приоритетите в работата на КИЦ „Босилеград“ сега?

Приоритетни са културно-просветните, информационните, хуманитарните и правозащитните дейности с цел опазване на националната и културна идентичност и правата на българите в Западните покрайнини. Правим всичко възможно да представим положението на българското малцинство в българското, сръбското и европейското публично пространство с цел да привлечем внимание и подкрепа за решаване на проблемите, които застрашават екзистенцията ни. Самият факт, че българите в днешна Сърбия намаляват все повече и повече, ясно показва, че сме подложени на една систематична политика на обезлюдяване и обезбългаряване на нашите райони. Тази политика застрашава най-напред нас, но и българо-сръбските отношения, сръбското еврочленство и мира и сигурността на Балканите.

 

Трябва ли политиката за българската общност да стане национален приоритет?

Приоритетно е да имаме национална доктрина, в която да е заложена национална стратегия за българските общности в чужбина и в частност стратегия за българската общност в Западните покрайнини. Тази стратегия трябва да има ясни и дългосрочни цели - какво точно искаме да постигнем, а също и да подберем средствата за тяхното постигане. Засега ние се ограничаваме с културно-просветно влияние сред българската общност, което е добре за опазване на българската национална и културна идентичност на младите поколения. На по-късен етап те успешно се интегрират в българското общество. За съжаление, по-малки са шансовете им да останат и свободно да се развиват върху собствените си територии в днешна Република Сърбия. Това обезсмисля нашите усилия и 100-годишната ни борба…

 

Коя е най-голямата ви тревога? Ще се запази ли българският език? Какви трудности среща в работата си КИЦ „Босилеград“?

Моята най-голяма болка е, че от потомствени българи, воювали и гинали за свободата и независимостта на България, се раждат югославяни, сърби, македонци и пр. духовни бастарди, които забравят корените си и дори ги презират. Бил съм свидетел на това как някои потомци на такива отродени българи яростно издирват корените си и с изненада преоткриват себе си.

Преди да говорим за опазване на българския език, вече трябва да говорим за оцеляването на хората, които все още живеят тука. Фактът, че в Босилеград и Цариброд в началото на учебната година в първи клас се записват по около 40-50 деца, говори, че губим битката. Основната трудност в работата на КИЦ „Босилеград“ са липсата на качествени хора и финансови средства.

 

Кои са плюсовете и минусите на живеенето в Босилеград? Мислили ли сте какъв щеше да бъде животът ви, ако не бяхте останали тук?

Никога не съм правил това сравнение. Аз съм роден на тази земя, тука са родени и погребани моите предци. Приемам живота си тука като една съвсем естествена даденост и не съжалявам за това. Съжалявам само, че не ни стигнаха силите от Босилеград да направим едно по-достойно място за живот.

 

Много млади хора смятат, че патриотизмът е демоде. Какво бихте им казали на тях? Как се гради национално достойнство?

Патриотизмът, любовта към род и родина, принадлежността към определена нация и култура са част от самите нас – те не са модно течение. Не че няма отклонения в тази посока – търсене на друга идентичност, залитане към разни неолиберални идеологии и „световно гражданство“. Това е част от философията и идеологията на съвременните консуматорски общества, които превръщат хората в потребители на големите световни вериги и ги лишават от едно по-смислено и градивно съществуване. Смятам, че тия космополитски и неолиберални тенденции са временни явления и че патриотизмът и любовта към родината ще ги надживеят.

 

Имат ли мотиви младите хора от българската общност да се връщат в България или предпочитат други страни от Европейски съюз?

И ние сме част от световните процеси. Но дори пътят към страните от Европейския съюз пак минава през националното осъзнаване – да се отиде към Европа може едва след кандидатстването за българско гражданство. Пак трябва да се мине през България. Иначе нашите хора, независимо от лошата ни историческа съдба са страшно привързани към родния си край и често се връщат.

 

Помислено ли е според вас как да бъдат приобщени тези деца, като идват да учат в България?

България помисли още през 1993 година, когато с Постановление № 103 отвори българските университети за нашите деца. Не е помислено за тяхното приобщаване в България, защото първоначалната идея беше след като завършат образованието си, да се завърнат по родните си краища и да работят за тяхното развитие. За съжаление, днес над 90% от тях остават да живеят в България и успешно се интегрират към по-добрата част от българското общество.

 

Кои институции се грижат за вас?

През всичките тези години плътно зад нас бяха много български държавни институции като Народното събрание, Президентството, Правителството, Министерството на външните работи, Министерството на образованието,  Министерството на правосъдието, Министерството на културата, Министерството на младежта и спорта, Министерството на регионалното развитие и благоустройството, Държавната агенция за българите в чужбина, Столична община, Столична библиотека, Националната спортна академия „Васил Левски, Софийски университет „Св Климент Охридски“, Югозападен университет „Неофит Рилски“, Фондация „Българска памет“, „Фондация 13 века България“ и много други.

Искам да изтъкна ролята на Столична община за успешната работа на КИЦ „Босилеград“. Благодарение на партньорството си със Столична община и Дирекция „Култура“ през Босилеград се извървяха най-известните представители на българската култура от всички направления – музика, литературата, изобразително изкуство, кино, театър… Заедно с тях отбелязвахме изключителни дати и юбилеи от българската национална история и култура.

Благодарение на подкрепата на българските институции КИЦ „Босилеград“ даде шанс на стотици млади българи да завършат образованието си в българските университети и професионални гимназии. Над 1000 деца почиваха на българското Черноморие, на над 3000 българи бе оказано съдействие за придобиване на българско гражданство. На много семейства бе оказана макар и скромна хуманитарна помощ. Благодарение на Военно-медицинска академия на много наши съграждани бе оказана ценна, а понякога и животоспасяваща медицинска помощ.

 

За вас тук сънародниците ви казват, че извършвате истинска консулска дейност - защото няма човек от българската общност,  който да е дошъл при вас с проблемите си, и вие да не сте се опитали да му помогнете. Какво правите, какво  им казвате? Откъде черпите сили, как вие се зареждате с вдъхновение, когато светът изглежда сив и несправедлив?

Аз просто съм част от този изстрадал народ и правя това, което мога, за да помогна на всеки човек, който потропа на вратата ми. Именно заради жестокостта на света, в който живеем, трябва да намерим в себе си сили и вдъхновение да тръгнем по друг път - пътя на любовта и добротата.

 

Вие сте поет и писател. В днешно време повлиява ли се литературата от политиката? Може ли литературата да е социална сила?

Истинската литература никога няма да допусне да бъде повлияна от политиката. Политиката винаги е искала да превърне литературата, театъра, киното, музиката и културата изобщо в свои пропагандни средства. Такава „дворцова“ литература обикновено няма голяма стойност. Тя не е устойчива във времето. Тя изчезва заедно с политическата класа, която обслужва.

Истинската литература се ражда във вечната борба между доброто и злото. Според  мен тя трябва да облагородява и извисява човешката личност и чрез красотата, хармонията, ценностите и морала да влияе върху политиката, държавата, обществото, човешките взаимоотношения и пр. И да, такава литература може да бъде социална сила дотолкова, доколкото нейните ценности се възприемат и наложат като модели за подражание.

 

Колко е свободен пишещият човек?

Според мен толкова, колкото е способен да се жертва и да страда в името на идеите и собствената си свобода да говори и пише това, което мисли. Писането не е професия, начин да си изкараш хляба и да си осигуриш по-добър стандарт. Писането е призвание да откриваш и да говориш истината, да култивираш един по-добър свят.

 

Моля почакайте...