Да Му отворим, за да вечеряме с Него

Интервю на Теодора Станкова с отец Ангел

 

Великден е празникът за обновление на ума и душата. В навечерието на този Великден сме затворени - всеки в индивидуалната си несвобода. И си задаваме въприси: Защо се стигна дотук?; Какво доведе до разпада на духовността и на християнските ценности?; Дали това, което ни се случва, не е в резултат от лошите промисли на всички нас?; Защо човекът в името на някакви свои светски стремежи пропуска най-същественото?; За какво сме неподготвени?; Как да запазим вярата си?...

Седмица преди Възкресение - деня на най-великото чудо за човечеството се питаме: раздразнен и яростен или търпелив и милостив е Господ?

За вярата и за смисъла на Христовото възкресение разговарям с отец Ангел Ангелов, протосингел на Софийска света митрополия и предстоятел на столичния храм „Света София“.

 

Вярата помага ли на хората в тези трудни времена? Религиозните храмове у нас останаха отворени, какво е вашето тълкувание?

Помага. То какво друго ни остана? Ние нищичко не знаем относно този вирус. Единственото, което имаме, е вярата, подкрепена от надежда, че ще дойде тоя ден, когато ще открием лечението и ще се върнем отново на старото. Едва сега оценяваме какво значи да бъдеш свободен…

Що се отнася да храмовете – да, отворени са. Но не си мислете, че са пълни с хора, защото вярата им повелява да отидат да се молят, за да премине възможно по-скоро тази пандемия.

 

Интересът на българите по Великден показателен ли е за вярата им?

Не бих казал. На Великден наред със силно вярващите, идват и хора, на които просто им е интересно да видят какво става.

За да я има тази вяра, трябва постоянно да се разкрива пред българина що е християнство. Мисля, че ние не сме се постарали достатъчно това да се случи. Един свещеник никога не може да бъде спокоен за вярата на другия. Ако се успокоим, значи сме загубили най-важното в себе си – тоя пламък, който трябва да раздаваме.

Същината на християнството е Светото причастие – това тайнство на тайнствата, което Христос създава на Тайната вечеря. Истинският християнин се стреми на всеки празник да се съ-причасти с Бога, да вземе светото причастие, т.е. Неговото тяло и кръвта му във вид на хляб и вино.

Великден е денят на най-великото чудо за човечеството. И е хубаво, когато в храма има хора. Това ни радваше през другите години, когато можехме да бъдем общност. Църквата винаги е била една заедност. Това хората трябва да го осъзнаят. Ако искаш да се почувстваш в църквата, трябва да се почувстваш в общността на храма.  

Обаче сега, когато в едно такова време общността е мястото, където се развива заразата, да изпиташ близостта на църква е трудно осъществимо.  

 

Какво прави един свещеник по време на изолация?

Успях да си остана у дома за няколко дни и четях по три книги наведнъж. Това е невероятно удоволствие. Чета сутрин едната книга, следобед друга. Между двете по-сериозни прочитам нещо по-веселичко. Българският книжен пазар е наситен и винаги можеш да откриеш нищо за себе – художествена литература, богословска литература, поезия…

Точно сега, когато по трагичен повод ни се налага да си останем у дома, е времето да четем. Да изживеем така това събитие. Четенето развива друга чувствителност, отваря сетивата ни за духовното, което в повечето случаи в този материален свят забравяме.

 

Какво е вашето отношение към т. нар. селфхелп литературата? Помага ли тя на хората за самоусъвършенстване?

Много хора са жертва на този тип литература – търсят самоусъвършенстване, като четат разни книжки от типа „Изкуството да станеш Бог“ или „Изкуството да станеш богат“. Аз съм изключително негативно настроен към такива текстове. Те са писани в други общества и в социален план не са пригодни за нас.

 

Имаме ли правилно разбиране за Божията помощ? Нали се казва, че ако не си помогнеш сам, и Господ не може да ти помогне? 

Това пак е неразбирането какво означава Божията помощ. Не може, ако седиш вкъщи и не правиш нищо, да казваш „Господ ще ми помогне“. Ти трябва да положиш усилието за това. Християнството е усилие – за да разбереш, трябва да положиш своя труд. Да, Господ ще даде, както е казал българинът, но в кошара няма да вкара. Тъй че призовавам хората колкото е възможно повече да четат. Защото, тръгвайки по пътя на вярата, неминуемо стигаш до момента, в който разголваш душата си пред Бога и започваш да анализираш, което понякога е много болезнено.

 

Познанието води ли към вярата?

Винаги. Ако в една вяра няма познание, не знам доколко тази вяра ще седи на истинска основа. Разумът е основната потенция на вярата. Тук не става въпрос за някаква философска спекулация, чрез която трябва да възприемаш Бог. В християнството, а и във всяка истинска религия, пътят е труден. Безспорно веровият гносис е в основата. Затова винаги трябва да потърсиш познанието, евангелието. В него има всичко, стига да можем да го четем. В един дълъг период на човешката история - от идването на Христос досега, множество отци на църквата са се постарали и са ни оставили прекрасни съчинения, чрез които ние наистина можем да насищаме себе си с вяра.

 

По пътя към вярата има ли насищане? Кога разбираш, че си достигнал предел? Има ли такова осъзнаване за постигнатост?

Вярата не може да има достатъчност. Няма алгоритъм, изпълняването на който да ти подсигури спокойствието, че вярата, която притежаваш, е напълно достатъчна.

Вярата не е статус, тя е точно обратното - държи в себе си динамика, която постепенно се разгръща във времето. Така че няма предел на вярата. Всъщност има - то е Господ Иисус Христос. Всеки ден получаваме изпитания, за справянето с които нямаме готова рецепта. И тогава на помощ ни идва Бог. Ако се опомним да го потърсим…

 

Защо само по Великден се замисляме за страданията на другия и ни обхваща желание за добри дела?

Не съм съгласен с вас. Защото ние не се замисляме за добродетелност само по Великден. И ако на този ден, на този повратен за духовната ни история момент повече се говори за стореното добро, то това е нормално. Така се въздига събитието и се подсилва неговата празничност. Възпитаният в християнската традиция не си задава въпроса как е редно да посрещне Великден. Той е готов да покаже любовта си спрямо ближния, да подсигури онова, което другият няма възможността да има и така в този ден и той да се зарадва. Българинът наистина е състрадателен човек. В нашата митрополия има отдел „Милосърдие“, където тази добродетелност е видна постоянно. Винаги, когато призовем вярващите, в случай, че трябва да се направи нещо за хора в нужда като дарение на болница или апарат за някоя клиника, винаги  се отзовават.

 

С какво е различен този Великден, с какво вярващите трябва да го запомнят?

Много ми се иска всяко едно изпитание, през което минава човечеството, да оставя белег в паметта му. За съжаление ние имаме свойството бързо да забравяме. Ще го споменаваме само като „Оня Великден, в тая и тая година, когато не се раздаваха върбите“…

Днес живеем в един материален, високотехнологичен свят. Но техниката, като че ли изпреварва нравственото развитие на човека. И все пак се надявам, в малкото време, в което днес сме в своето страдание, голяма част от нас да осъзнаят най-важното – че това да си в динамиката на света и да искаш по всякакъв начин да го покориш, не е най-важното. Не е най-важното да притежаваш най-новия модел модерно возило или мобилен телефон… Колко малко е нужно на човек да е щастлив?! Най-важното е да има здраве. Дори и да изпитваме своите лишения, в здраве светът е радост. Когато носиш в себе си болестта и страданието, и знаеш за идването на края, каквото и да притежаваш като материалност, какъвто и стандарт на живот да имаш, в един момент осъзнаваш, че не ти е нужен.

 

Страданието пречиства ли?

Страданието е горнило, през което минаваме, за да премахнем от себе си онова, което ни е пречело да видим най-важното – Бога. Защото в този свят забравяме за Него. Той някак си стои между „важните“ неща – работа, задължения, деца, кариера и какво ли още не. Между тях някъде допускаме и Бога... 

 

Често ли се покайва българинът?

Не мога да бъда обективен. Аз служа в храм, където енориашите са млади и търсят покаянието в себе си, редовно преминават през изповед и всички тайнства на църквата, които тя е отредила. Така че не мога да кажа как е на друго място. Но си мисля, че българинът все още не чувства в такава степен покаянието, в каквато се изисква от всеки православен християнин.

 

Какво трябва да бъде отношението на вярващия християнин към смъртта?

Безумието, което виждаме в поведението на много хора, показва, че те нямат никакво отношение спрямо смъртта. Не мога да кажа, че да разбереш смъртта е следствие на някакво възпитание, но не мога да кажа и обратното – че смъртта можеш да възприемаш единствено и само като нещо, което е над тоя свят и по всякакъв начин единствено и само с вярата може да се домогнеш до нея. Истината е една – че всеки един от нас го е страх от смъртта. Човек се страхува от неизвестното, което в повечето случаи е свързано със страдания. Смъртта много рядко влиза, без да е почукала на вратата. Тя винаги дава знак, че идва - чрез някаква болест, природно бедствие или друг катаклизъм… Това също допринася за подхранване на страха от смъртта – разбирането, че отиваш на неизвестно място, за което предварително знаеш, че е свързано с неприятни преживявания.

Това е най-големият проблем на вярващия и въобще на човека. И той се примирява до известна степен в църквата. Истинският църковен човек е този, който примирява това напрежение между обещаното от Бога и реалността в тоя свят: Бог ни обеща безсмъртие, но ние всеки ден виждаме смъртта. Това напрежение може да бъде преодолявано единствено и само чрез вярата.

Дълбоко религиозният човек обаче не трябва да се страхува от смъртта, защото тя е толкова реална, колкото реален е и животът. Духовно просветеният човек знае през целия си съзнателен живот, че трябва да се подготвя за края на земния си път. Той живее с мисълта за смъртта като за нещо неизбежно.

 

Обяснете смисъла на Христовите страдания през Страстната седмица.

Смисълът на Четиридесятницата - тези 40 дни, в които живяхме по време на поста, е един – да изведем себе си от тоя свят и доколкото е възможно да влезем в онова битие, което ни остави сам богочовекът Иисус Христос тук на земята. Затова Бог предаде това свое учение чрез събитието. Т.е. ние трябва да влезем в неговото битие – в съ-битието, което той ни даде. Това беше стремежът през целия тоя път, който вървяхме. Сега влизаме в оная седмица, която е най-мистична. Седмица, в която църквата ни води да следваме нашия Господ във всяка негова стъпка – от влизането му в Йерусалим, където го посрещат с „Осанна“ до неговия съд и голгота, където същият тоя народ, който го приветства с палмови клони и се радваше на неговата божественост, ще крещи: „Разпни го!“. Тези дни са трудните за всеки християнин. Има сякаш нещо абсурдно в седмицата, когато опяваме Христос, защото не може онзи, който дава вечността, да приеме смъртта. Колкото абсурдно звучи опелото Христово, по същия начин абсурдно звучи и Възкресението Христово. Защото Бог няма нужда нито от смъртта, нито от Възкресението. Той постоянно е в тая вечност, която обладава. Всъщност това той го прави заради своето човеколюбие. Ние кичим Бога с хиперопределения, но забравяме най-божественото му качество – неговото човеколюбие. И чрез тези подвизи, които се разкриват пред нас в съ-битието на Христовия живот, ние откриваме тая голяма любов. В тези дни по мистичния начин ще осъзнаем човеколюбието на Бога. Стига да искаме.

 

Кога е времето за среща с Бога? Можем ли да кажем, че някой е закъснял за вярата?

Човек в своя живот това прави – има срещи. Срещаме се с дадени авторитети, които с поведението и съветите си ни правят по-възвишени. Идва и най-омайната среща, когато младият човек среща любовта. Не закъснява и срещата със смъртта, когато трябва да се разделим с приятели и близки… И все пак, най-важната среща си остава срещата с Бог, за която се подготвяме постоянно. Бог стои пред вратата и чука, просто трябва да отворим, за да вечеряме с Него.

И въпреки че знаят за тази среща, хората често я забравят, повлечени от грижите, които денят им предоставя. Забързани в ежедневното лутане и неговите тъжнения и скърби, те все по-рядко посягат към дръжката на вратата, пред която стои Христос. Но рано или късно трябва да намериш сили в себе си, ако си пред тая врата и държиш тая дръжка, просто да я натиснеш.

Ужким е много лесно да срещнеш Бога, но в същото време разбираш, колко далечен е Той. За да го срещнеш, трябва да покажеш любовта си. Не просто така на думи, а с цялата жертвеност, която тя изисква. И не единствено към близките си хора, а и към тези, които не познаваш. Това е християнинът – онзи, който постоянно обича. И по никакъв начин не се срамува и не се страхува да демонстрира тая любов. Тогава ще срещнеш Бога.

 

Достатъчно ли е да носим вярата в себе си, без да се молим на Бога в храма? Болката на вярващия християнин е, че на този Великден няма да отиде до църквата.

Бог е навсякъде, той не е само в храма. Това, че няма да отиде в църквата на Великден, далеч не е болката на вярващия. Истинският християнин няма да заболее от това, че е лишен от възможността да почувства пълнотата на тая радост в празника. Болка е тогава, когато виждаш, че хората около теб си отиват и ти по никакъв начин не можеш да им помогнеш. Сега живеем в някаква теодицея – можем да си задаваме постоянно въпроса: „Защо Господи?“. Теодицеята е нещо трудно за обяснение. В повечето случаи тя се поражда от липсата на щастие. Стремежът на християнина е щастието, но той винаги е бил обвиняван, че е евдемонист. Щастието винаги е над тоя свят. Това не е щастието на Епикур, макар че и Епикур донякъде е тълкуван неправилно – той е може би по-истински християнин от множеството други.

Истинското щастие е щастие чрез вяра. Другото е мимолетно – ден дохожда, ден захожда. Истината трябва да търсим не в тая преходност, а във вечността. Тогава, когато стигнем до вечността – тогава ще бъдем радостни.

Иска ми се този Великден да бъде най-мистичният в живота на християните. Защото сега имаме възможността да поспрем. Да не се грижим единствено за материалното изражение на празника около трапезата, а да се отдадем всецяло на духовното.

 

Какво е вашето пожелание за Великден?

Да бъдем здрави. Да излезем пречистени от тази криза. Да ни осени Христовата мъдрост, да ставаме все по-добри и най-важното – все по-обичащи хора. Отговорни един спрямо друг и отговорни спрямо Бога.

 

Моля почакайте...