Човечеството още е дете

Интервю на Теодора Станкова с писателката Здравка Евтимова

В разказа „Кръв от къртица“ писателката Здравка Евтимова описва хора, загубили надежда. Ако приемем къртичата кръв като метафора на човешкото състрадание, има ли нужда човечеството от тази надежда днес - от няколко капчици къртича кръв?

Пандемията минава, но животът без дух не може да съществува. Духът не е под карантина. Затова се обръщам към Здравка Евтимова за писателски съвет – как в такива моменти да не губим дух и надежда? Как да се борим за усещането, че има смисъл да продължаваме, че светът е пълен и ние сме на точното място?

За вируса, фактите и метафорите, разговаряме на безопасно разстояние – по телефона.

 

 

Задавала ли сте си въпроса – какво изобщо си струва да се планира при положение, че днес всичко е толкова несигурно и нетрайно?

Често съм се питала до каква степен е възможно да планираме. Според латинска поговорка Господ се смее най-весело, когато наблюдава как хората планират. Това, което е в нашите правомощия, е да определим посоката – да знаем накъде се движим. Прекрасно е, ако плановете ни се случат. Но винаги трябва да имаме и план Б, в случай че първият ни план не се осъществи – да проявим внимание към проблемите на днешния ден и да не губим посока, в която да продължим.

 

На какво ни учат такива времена? Апокалипсис ли е тази криза, война ли е… как бихте я определили?

Еволюцията е предлагала на човечеството различни изпитания. Тази пандемия е може би един от онези тежки уроци, през които трябва да преминем. И от нашата дисциплина зависи как ще се справим със задачите и какви изводи ще си направим след това. Често хората казват, че така било писано. Да, писано е, но от нас зависи как ще го прочетем. Което пък зависи от подготовката, от културата, която човек притежава. Подготвеният човек има много по-дълбок прочит, което ще му помогне да намери изход. Докато неподготвеният ще го приеме като жесток удар и ще изпадне в безизходица. А безизходицата е антипод на човешката мисъл. Така че, ако насочим нашите мисли в правилната посока, ако проявяваме повече човещина, ако се организираме и има дисциплина, ще можем да прочетем и да се справим с урока, който ни е поставен от еволюцията.

 

Защо според вас еволюцията ни изправя пред този урок? Доколко здравословна е нашата съвременност? Антагонизъм между полета на духа и повсеместно завладелият ни материализъм ли е?

Духовността е един параметър, който отличава хората от останалата жива материя. Духовността е стремежът към нещо различно от храната, от финансовата придобивка, от топлото и хубаво облекло. Така че, човечеството не е загърбвало духовността. Просто се е забързало прекалено много, с прекалено висока скорост се движеше по посока консумиране. От друга страна материалното също е един от параметрите на човечеството – без храна, без стремеж да бъде в добра физическа кондиция, човек не би бил способен да създава продукти на духа. Става дума за едно диалектическо единство между духовно и материално. И коронавирусът е този невидим капан, който сега е отворен пред нас и ни показва голямото значение на тези параметри, като духовността е онази, която е водеща. Ако следваме знаците й, бихме могли да организираме материалното си съществуване по начин, който да бъде в съзвучие с посоките на духа.

 

Защо това се случва днес, когато човек е способен да изпрати в пространството свръхзвукови самолети и ракети, да пътува до Луната, до Марс и… в същото време си говорим за миене на ръцете. Къде точно се оказахме - между космоса и микроскопичния враг?

Според мен човечеството все още се намира в детството на своето интелектуално и научно развитие. А знаете какво е присъщо на едно дете - да се впуска понякога много безразсъдно и с открито сърце към приключения, без да се замисля, че това може да има трагични и дори фатални последици. Прекрасно е, че ние се стремим да отидем на екскурзия до Марс, макар че все още не можем да го осъществим. Този стремеж е една от красивите посоки на детството. Но в детството се извършва и съзряването. И именно това съзряване ние не сме осъществили. В бързината към приключения сме пропуснали да научим нещо много съществено за себе си, което е типично за детето - то не се вглежда в подробностите, а иска винаги да му е приятно и забавно. Но наред с радостта съществува една много сериозна галактика на непознатото. И именно пред нея днес е изправено човечеството.

Ние не знаем какво е лекарството за този вирус, човечеството още не е създало ваксина, макар че в момента се работи активно по този въпрос. Това е, което ние като хора, независимо под кое небе живеем, трябва да запазим - своя стремеж към открития. И не смятам, че втурването към материалното е нещо лошо, напротив, то е една от пътеките, които ще доведат до научен напредък. Но само когато този стремеж носи в себе си духовен подтик. Тогава детето, каквото е човечеството днес, полека и бавно ще съзрее до юноша, ще порасне.

 

За какво не сме пораснали? Човекът днес е достигнал висини в технологичното си развитие, а в същото време е способен и на лоши, и на добри постъпки…

Доброто винаги е нужно на хората. То е единствената врата към живота, към доверието, към обичта. Много често обаче тази врата е заключена. Човек, колкото и банално да звучи, представлява една сплав от нещо зло и от нещо красиво. Дори в най-големия престъпник съществува потребност да бъде разбран, да бъде оценен. Може би пред нас стои такова предизвикателство – как и от престъпния гений да изведем на повърхността стремежа на човек към чистота, почтеност, към добротворчество.

 

Страданието пречиства ли според вас? Може ли то да бъде лекарство?

Пречистващо е не самото страдание, а човешкият подтик да ограничава теорията на страданието - да го облекчи, да донесе една въздишка на облекчение, която означава „вече не ме боли“. Тогава то би подействало като лекарство. Като урок, като врата към една по-понятна и по-човешка действителност, където хората се разбират.

 

Ще излезем ли и по-добри, по-чисти и по-дисциплинирани от тази криза?

Погледнато от икономическата страна на нещата, животът ще е доста по-труден – ще ни се налага да пестим повече. Лично за себе си ще се откажа от някои капризи в кавички, защото не е каприз да искаш да отидеш на хубаво място, да заведеш и внучките си там…

Но се надявам се да излезем по-чисти. С едно съзнание за порасналата си духовна и нравствена сила. Малки знаци ми дават надежда, че това би могло да се случи. Сега, когато ми се налага да шофирам, наблюдавам, че хората зад волана са по-търпеливи - дават мигач, не изпреварват неправомерно, предоставят предимство… Нещо, което преди рядко ми се е случвало.

Вече и с хората от квартала, с които преди само сме се разминавали, сега се забелязваме по друг начин. Виждам човека на другия тротоар - той ми маха за поздрав,  аз му махам. Сега, като че ли сме станали приятели.

 

Мнозина в началото протестираха срещу тази изолация. Как ви се струват тези мерки?

Тези мерки ми се струват изключително своевременни и жизненоважни. Дори оправдавам и по-строги мерки. За да стигнат от София до Перник, хората понякога се налага да чакат по 3-4 часа. Мърморят под нос, но всички много добре разбират, че това е крайно необходимо. Важно е осъзнаването, че тази изолация е ключ към едно здраво бъдеще.

Ефикасно средство за противопоставяне на изолацията е работата. Когато човек работи, той се противопоставя на изолация. Сега е пролет, време е за сеитба, за работа на полето. Друго предизвикателство пред нашите ръководители, много важно сега, е да проявят мъдрост и да намерят начин хората да излязат на полето, за да направят сеитбата. Природата си иска своето. Надявам се правителството да намери едно умно решение, което да помогне и на природата, и на селскостопанските производители да се справят със своите задачи.  

 

А вие какво правите? Какво прави един писател по време на карантина?

Аз работя от вкъщи. Като преводач винаги имам много работа. За мен изолацията е в текста, който превеждам. И тази двойна изолация – от една страна в текста, върху който работя и от друга - необходимостта да се спазва социална дистанция, всъщност ми помага да съм по-задълбочена. Иначе много ми липсва времето за кафе, споделено с приятели. Но в тези дни и един телефонен разговор е нещо прекрасно. И аз го очаквам с нетърпение - като силует на приятел, който се появява макар и в далечината.

 

В тези трудни за света моменти как се мотивирате, какво правите, за да не унивате и да не губите надежда?

Когато губя надежда, аз мисля за „Пет приказки“ на Валери Петров. Особено за приказката „Пук“. И не знам по каква причина и защо, след това тази тревога и чувството на липса на пълнота, в голяма степен изчезва.

Ако си помислим за хора, които са ни помогнали, идва светлина. След това и ние ще се почувстваме способни да направим добро. Това помага и на нас самите, не само на хората, за които го правим. Разбираме, че не сме се озверили, че не сме били безнадеждни, безразлични.

Мисълта за нещо хубаво, колкото и малко да е – като мисълта за чаша кафе, споделена с приятел, е един хубав стимул. Всяка молекула добра мисъл носи добро на десета степен според мен.

 

Какво е първото нещо, което ще направите, когато почувствате сигурност за себе си и семейството си?

Иска ми се онази свобода на движение и на събиране отново да се върне. Сега разбирам колко много сме имали като човешка общност – възможност да се виждаме. Това ме кара да разбирам колко са необходими хората, тяхното присъствие - и на близки, и на познати, и на непознати.

Първото нещо, което ще направя, е да събера заедно цялото си семейство – ние със съпруга ми и семействата на синовете ми и на дъщеря ми, колкото и трудно да е това, защото те са в Германия. Но все някак ще можем да го уредим. Това е моят стремеж, мисълта за обичаните хора ми помага.

 

След време, сегашната реалност ще ни изглежда като сън. Вие писателите сте тези, които ще напишете разкази, пиеси, романи, посветени на този сън...

Никога не знам какво ще напиша. Аз едва ли съм интересен човек. Живот ми е точно разграфен. Имам много строг дневен ред. Всеки ден неизменно ставам в един и същи час, знам колко минути ще ми отнеме закуската. И след това работният ми ден е разграфен до минути. А докато пиша, се чувствам свободна – писането е едно пространство хем красиво, хем тъжно и печално… Това е един непознат континент и ти не знаеш къде ще отидеш - много неочаквано е и пълно с предизвикателства. И точно това му е хубавото на писането. Защото не знаеш какво ще се случи с теб и с героите. Колкото по-малко авторът мисли за себе си, толкова по-прекрасно е мястото, което описва и по-интересни са хората, които живеят в него.

 

Какво предхожда писането при вас?

Умората. Ако цял ден съм работила много упорито, времето за писане идва след това. И когато сядам да пиша, съм много изморена. А това е хубаво за писането. Защото, попадайки на място, което не познаваш, ако си с предварителна нагласа какво ще  намериш там и си толкова бодър и се втурнеш да го видиш, няма да забележиш подробностите. А когато си уморен, оставяш мястото да ти говори само – като човек.  На мен това ми предхожда писането – умората от нещо друго. Правя малка почивка, за да изпия едно кафе с мляко и тогава почва писането.

 

Кога една книга стига до читателите?

Всяка книга има своя път. Това дали ще стигне до читателите понякога е въпрос на стечение на обстоятелства, а понякога на чист късмет. Но най-вече на качеството на книгата. Няма незаслужено запомнени книги. Може да има незаслужено незабелязани. Понякога много хубави книги остават встрани. Пример за това е „Калуна Каля“, която писателят Деян Енев трябваше да открие за нашата съвременност, за да стане тя част от живота на днешните българи.

 

Като председател на българския ПЕН-клуб, ще насочите ли вниманието на читателите към книги от съвременни български автори?

Имах възможност да прочета много съвременни романи, излезли през миналата година. Ще спомена само някои от тях, които освен, че възпитават висок литературен вкус, карат читателя да се замисли, да бъде по-любопитен.

Това са: „Хроника на неведомото“ на Николай Терзийски; „Балкански ритуал“ на Георги Тенев; „Поразените“ на Теодора Димова; „Компарсита“ на Димитър Шумналиев; „Странстващият албатрос“ на Деметра Дулева; "Чекмо" на Момчил Николов; романът „На пост“ на Николай Фенерски и др.

Книги като тези ме карат да вярвам, че българите няма да бъдат подведени и предадени от своите писатели.  

 

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

Здравка Евтимова е български писател, родена през 1959 г. в Перник. Завършва английска филология във Великотърновския университет. Специализира художествен превод в САЩ. Печели много литературни конкурси. Работи като преводач. Председател е на ПЕН-клуб България.

Нейни книги освен в България са издадени в Китай, Италия, САЩ, Македония, Сърбия и др. Разказите ѝ са публикувани в 32 страни по света. През миналата година нейният разказ "Кръв от къртица" беше публикуван в американски учебник по литература за осми клас.

Във Великобритания издателство Skrev Press е публикувало три нейни сборника с разкази: „Горчиво небе“, 2003 г.; „Госпожица Даниела“, 2005 г.; „Невъзможно синьо“, 2013 г. В САЩ са публикувани сборниците ѝ с разкази: „Някой друг“, Mag Press, 2005 г; „Стари коли“, Fomite Books, 2012 г; „Време за косене“ и „Притча за камъните“ от ATTM Press, 2012 г. и през 2017; в Канада и Израел е публикуван сборникът й „Блед и други български разкази“, Vox Humana, 2010 г.; в Гърция – сборникът с разкази „Безкраен юли“, Paraxenes meres, 2013 г.
Романът ѝ „Четвъртък“ е публикуван в САЩ от Fomite Books, 2014, в Италия от Salento books, 2015, в Китай от „Изкуство“ 2015 г. в Македония – Antolog, 2015 г; в Сърбия от издателство Draslaar, 2015.
Романът й „Божество за предатели“ е публикуван в САЩ 2007 г. от издателство Bucks Books.
Романът ѝ „В града на радостта и мира“ е публикуван в САЩ от Fomite Books през 2017 г., и в Македония от Makavej Publishing през 2017 г.
Романът ѝ „Една и съща река“ е публикуван в Италия през 2017 г. от издателство Salento Books.

 

 

 

Моля почакайте...