Белязан с талант

Интервю на Теодора Станкова с Орлин Горанов

Той е любимец – на музикалната публиката от няколко поколения, на любителите на операта, на телевизионните зрители. Един мъж, който винаги е на мода. Защото песните му са златни.

Няма по-голямо удоволствие от среща с хора, които се разкриват такива, каквито са - със страховете и с радостите си. И на които не им хрумва да играят „звезда“. Срещата с певеца Орлин Горанов е точно такава – среща, в която се докосваш до реален човек, до артист, белязан от Бога да раздава таланта си. Роден е в осмия ден на осмия месец. Двете осмици, графично определящи знака за безкрайност, сякаш бележат съдбата му с безкрайно вдъхновение и неограничено любопитство, за да се учи и опитва непрекъснато и да достига нови творчески висоти.  

 

В началото на всяка нова година правим планове. В тези несигурни времена струва ли си изобщо нещо да се планира?

Да, миналата година почти нищо от предварително запланираното не се случи… Не знам и тази година дали ще се случат много неща. Забелязвам, че хората малко се позатвориха, доста от тях живеят в страх. В настоящата ситуация, според мен, по-големи са психологическите щети в резултат от тази изолация и десоциализация, отколкото здравословните. Но съм оптимист. Ние българите сме като птицата феникс – каквото и да се случи, винаги оцеляваме и си взимаме поуки от всяка тежка ситуация.

 

В тези трудни за света времена какво е лекарството? Появиха се ваксини, има оптимизъм, но какво е лекарството за духа? Можем ли да оцелеем без ролята на културата?

Лекарството е в надеждата. Защото ако изгубим надеждата, губим жаждата за живот, губим мечтите си. Господ ни е дал способността да мечтаем и да се опитваме да направим света около нас по-красив. Не само заради себе си, а и заради тези, които идват след нас.

Без духовност животът спира, човекът спира да мечтае и да бъде креативен. Неслучайно казват, че хората на изкуството са лечителите на душата.

 

Дошъл ли е моментът да събуждате надеждата? Няколко месеца преди да ни се случи пандемията, малко пророчески, вие изпяхте песента „Може ли“ в дует с оперната дива Гергана Николаева. Въпросът, който задава тази песен е: Може ли светът да бъде едно по-хубаво място за живот? Днес отговорът еднозначен ли е?

Историята доказва, че хората на изкуството са по-сензитивни и имат силно развита интуиция. Някак си първи усещат какво би могло да се случи. И когато с Гергана Николаева изпяхме песента „Може ли“, явно е било дошло времето да си зададем този въпрос.

Разбира се, че светът може да бъде едно по-хубаво място за живеене. Силата на нашето послание е да вярваш, че е възможна промяната. Въпросът е колко го искаме и на какви саможертви сме съгласни, за да можем да го постигнем. И колкото повече хора го искат, толкова по-реално е това да се случи. Няма как да се изпълни тази мечта, ако не си протегнем ръка взаимно.

 

А дораснали ли сме за това? В технологичното си развитие скочихме много напред. Мечтата на хората днес е да отидат на Марс. И това скоро ще бъде възможно. Но дали трябва да търсим решение в космоса? Не е ли редно да се обърнем към вътрешния си космос, който не е добре подреден? И не е ли по-лесно да поправим тази планета, която рушим, вместо да покоряваме далечни светове?

Абсолютно, трябва заедно да вървим в тази посока. Природата навреме ни шляпна леко, за да се събудим, дано да не е малко късно. Много от нещата, които ние й причиняваме, които се случват по наша вина – като световното затопляне и озоновата дупка, са необратими процеси, които едва ли ще можем да спрем. Ще ни трябва още един дълъг период, в който да си пренаредим приоритетите. Още не сме  подготвени, нямаме нагласа – не само психическа, а и физическа, да напуснем тази планета и да се срещнем с други светове и с друг живот. В това време на надпревара – физическа, финансова, всякаква… – много неща се случиха и то за много кратък период от време от порядъка на 40 – 50 години. Аз си спомням например момента, в който влезе първият телевизор вкъщи. И бяхме шокирани от това. Бях свидетел и на появата на първите мобилни телефони, а сега съм свидетел на такова развитие на техниката, при което техническите открития са на път да изместят човека. Но човекът винаги ще остане в основата на всичко, защото е креативен, защото би могъл да погледне на света от по-различен ъгъл и да вложи творчество в него. Така че аз съм оптимист.

 

Интелигентният човек знае, че доброто ще спаси света. Но става ли българинът по-добър в условията на тази пандемия. Наблюдавате ли вие такава промяна? Научихме ли си урока?

Мисля че доста хора започнаха да си учат уроците. Тази пандемия ни задържа по-дълго вкъщи. Обърнахме малко повече внимание на семействата, на децата си, на близките си… Помислихме и върху това – какво ще правим и как ще живеем от тук насетне. Каквото и да стане, и да спре пандемията, животът няма да се върне такъв, какъвто беше. Хората гледат напред по друг начин, така че аз съм оптимист. Затова да се помолим на Господ да имаме по-добри дни от тук нататък.

 

Казвате, че музикантът е донор и ако не дари кръв, ще се пръсне. Е, как устоявате сега при създалата се ситуация?

(Смее се.) Ами ето, аз почти всеки делник в 19 ч. от телевизионния екран съм в къщите на хората. За мен това също е една работа, която искам за върша добре и да направя деня на зрителите малко по-интересен, по-спокоен, по-специален.

 

А на търпение научи ли ни тази криза? Вие самият колко дълго можете да чакате?

Прагът на търпимост ми е доста висок, но не харесвам никого около себе си, когато този праг бъде прескочен. Може би е от зодията ми. Такива сме лъвовете – много търпеливи, много дружелюбни, много благородни… Но ако някой почне да ми се разхожда по главата, ще пати! (Смее се.)

 

Как минавате през разочарованието?

Опитвам се да го приема като стъпало от стълбата, което трябва да изкача. Явно е трябвало да се случи, за да ми даде някакъв урок. Не мога да съдя никого – как постъпва и защо. Винаги първо търся вината в себе си.

 

Имате ли нужда да споделяте проблемите си, да се оплачете на някого?

О не, аз не съм от тези хора. Не обичам и хората, които мрънкат и се жалват… Даже съм ограничил доста кръга на приятелите си, защото искам да си контактувам само с позитивни хора, които стъпват здраво на земята. Не искам да бъда кошче за душевни отпадъци на никого, както и на никого не го причинявам.

 

Хората понякога издават и присъди. Вие толкова години сте в светлината на прожекторите. Случвало ли се е понякога да чуете нещо за себе си, което да ви жегне?

О, непрекъснато. Но ще цитирам старите мъдреци: ако само добро говорят за теб, замисли се.

 

Похвалата и комплиментите как приемате?

С усмивка. За мен е достатъчно след последния акорд на концерта или като падне завесата след спектакъл, да видя усмихнати хора, които аплодират и са щастливи. И не съжаляват, че са си дали паричките за билети. За мен това е най-големият комплимент за работата ми, всичко друго е суета.

 

Има ли кофти публика?

О, понякога се случва. Затова всеки концерт и всяко излизане на сцената е уникално и никога не се повтаря. Всяка изява е уникална. Има различна публика, различни ситуации, различни дни. Понякога се получава страшна магия, понякога не. Но такава е нашата работа – интересна.

 

Имал ли сте и друга визия за бъдещето си?

Моят баща доц. Александър Горанов беше дълги години преподавател в биологическия факултет, завеждащ катедра генетика. Аз също имах желание да поема по тоя път – да уча бионика, медицина… Като малък исках да стана хирург - много ми беше интересно какво има вътре. И мисля, че сегашният ми избор не се различава много от работата на лекарите. Защото изкуството лекува душата. Когато човек рухне психически, автоматично му пада имунитетът. А когато е в комфорт със себе си и е щастлив, никаква болест не може да го повали.

 

Наричате себе си „човек от старата школа“. Но вие винаги сте на мода, успявате и в новото време. Въпреки появата на нова музика, нов ред и морални правила. След демократичните промени, когато държавата спря да се грижи за музикалния бизнес, вие не се уплашихте. Каква е разликата да си звезда преди демокрацията и след нея?

Няма кой знае колко голяма разлика. Просто така се е случило. Аз съм благодарен за това, което се случва. Опитвам се да бъда добър в това, което правя. Няма нищо страшно. Всеки има някаква професия, някакви таланти, които, ако успее да реализира, му се отплащат.

 

Решихте да смените попрището на изява – да станете оперен певец. През годините сте приемал много предизвикателства – опера, мюзикъл, издадохте книга, снимахте се в киното, изявявате се като телевизионен водещ… Лесно ли тръгвате в нова посока?

Честно казано, да. Обичам да се самопровокирам. И всяка нова стъпка възбужда интереса ми отново. Продължавам да се занимавам с какво ли не, но само с неща, които ми доставят удоволствие и са ми интересни.

Не знам дали имам и други някакви умения, но съм сигурен, че ако бръкна някъде надълбоко, мога да извадя някой и друг талант. Изкуството е бездънен океан и колкото по-надълбоко се потапяш, ти става ясно, че си само в плиткото. Така че един живот не стига, за да реализираш всичките си мечти. Има много интересни неща, които биха могли да се случат…

 

Има ли нещо, за което да съжалявате, че не ви се е случило?

Всички сме изпускали важни неща по пътя си. Но човек не трябва да съжалява. Научил съм се да гледам само напред и да вървя напред. Знам, че и в днешния ден ще се случи нещо хубаво - ще срещна интересен човек, ще направя нещо ново и нестандартно, ще се зарадвам неочаквано…  Хората живеят постоянно с някакви спомени от вече отминали дни или градят планове за бъдеще, което я дойде, я не дойде. А пропускат реалния живот днес – в този момент. Който никога повече няма да се повтори.

 

Вашият момент, когато имате нужда от рестарт?

Аз съм във втората си младост, да го наречем, или трета, няма значение. (Смее се.) И както физиката, така и психиката, искат малко почивка от време на време. А затова всичко е измислено – имаме си прекрасни планини и прекрасно море. Имаме си местенца, на които човек може да отиде, да послуша птичките, за да се зареди. Доста пътувам и почти няма населено място в страната ни, което да не съм посетил. България е райско кътче, казвам го най-чистосърдечно. Но за жалост, понеже я имаме като даденост, много не се грижим за нея.

Има чудни места, където всичко е подредено, направено, дето се казва, да не ти се тръгва оттам. А в големия град винаги има проблеми, защото хората живеят дистанцирано. Не делят един социум както е в едно малко населено място, където хората са прекрасни, отзивчиви, чистосърдечни. Всички се познават и искат да направят нещо добро, нещо интересно… Ако сега например, отидете в село Чавдар и няма да повярвате, че сте в България.

 

С Гергана Николаева изпяхте и песента „Колко си хубава, София“. Разкажете ми за любовта си към столицата, за любимите си места в София. Как се е променила София от детските ви спомени до днес?

Спомням си, като бях дете, на моята улица „Арсеналска“ играехме народна топка и футбол направо на пътното платно. Много рядко се случваше да мине кола - една на 2 часа. А сега не останаха тротоари, за да минават пешеходците. Но когато е проектирана София, е мислено за население от 200 – 250 хиляди души. А в момента гоним 2 милиона…

София много се промени. Няма да забравя как в детските ми години градът ухаеше на липи. И сега ухае, но вече не толкова осезателно. Всяка нощ между 1 и 3 ч. миеха всички улици и миришеше на чисто. Боклукът се събираше между 4 и 6 ч. А най-интересно беше, че сутрин, между 6 и 7 ч. зареждаха магазините. Камиончетата минаваха и оставяха касетки с мляко и хляб - ей така пред вратата на затворените още магазини. И никой не се осмеляваше да краде. Ето тези неща си спомням.

Но и сега навсякъде в София се чувствам прекрасно.

 

Вчера беше денят на думата „благодаря“. За какво благодарите?

Мисля, че не трябва само един ден в годината да сме благодарни. Аз всеки ден благодаря. Сутрин – за това, че отново отварям очи. Всеки ден трябва да бъдем благодарни за това, че все още ни има на този свят. Да благодарим на хората, които обичаме и на хората, които ни обичат.  

Моля почакайте...