Аксиния и аксиомите на поезията

Интервю на Теодора Станкова с поетесата Аксиния Михайлова

Поезията ѝ е отпечатък, осмисляне, терапия за четящия. Думите ѝ, уж най-обикновени, носят особен смисъл и заряд, а присъствието им се заселва трайно вътре в нас и ни съпътства на всяка крачка. И стават още по-силни в условията на изолацията, в която сме. Защото поезията може да припали искрата на надеждата, да търси възможни изходи от ситуацията на всеобща обърканост.

Аксиния е най-превежданата българска поетеса и най-високо оценена и награждавана в чужбина. През 2014 г. с книгата си „Ciel à perdre“ ("Небе за изгубване") Аксиния Михайлова стана първата българка, спечелила наградата „Аполинер“, често наричана „Гонкур за поезия“.

Тази година поетесата бе удостоена с френската Национална награда за поезия "Макс Жакоб" за стихосбирката „Целувката на времето". Това отличие е учредено през 1951 г. и се дава, съгласно завещанието на Макс Жакоб, "за да се прославят творби, в които няма нищо скалъпено, никакви превземки, творби, изразяващи искрени неща, с ясна мисъл, написани с уверена ръка и възвисяващи човека.“ Най-престижните френски награди за поезия се присъждат само на автори, пишещи на френски език. Поезията е енергия и няма значение на какъв език се пише - убедена е Аксиния Михайлова.

Поетесата беше един от участниците в тазгодишното издание на международния литературен фестивал „Софийските метафори“, подкрепен от Дирекция „Култура“ на Столична община.

 

Никога не се е четяло кой знае колко много поезия. Но днес, в тези трудни за света моменти, може ли поезията да е лекарство за духа?

Понятието катарзис е въведено още от Аристотел. В този смисъл може да се каже, че поезията пречиства и е лекарство за духа. Литературата и в частност поезията винаги са създавали светове от по-висша реалност, където всеки може да влезе и да пребивава колкото време си поиска и когато има нужда. Даже не му е необходима машина на времето, за да се върне в някоя отдалечена епоха, да си избере географска област, някакво време-пространство, които биха го утешили в моменти на омерзение и на неприемане на онова, което се случва в социалния живот или в моменти на личностни пропадания и неудачи. Лично аз съм имала много моменти, когато заставам пред стелажите с поезия вкъщи, изваждам една книга, разтварям я, не ми импонира на моментното състояние, отварям втора, трета, четвърта, докато намеря онези страници, онези стихове, които са в синхрон с моите вибрации в момента. Веднъж може да е Рицос или Кавафис, друг път  Верлен или Превер. Способността на човек да съпреживява и да се идентифицира с определена случка или персонаж е голям дар за човешкото ни битие, за който невинаги си даваме сметка. Разбираш, че и други хора преди теб са изживявали това, че не си единствен в търсенията и страданието си. А това те прави част от едно невидимо братство от себеподобни и преставаш да се чувстваш сам.

Не знам дали съм оптимист, но докато съществува, човек винаги ще има нужда да изразява онези фини вибрации, които го пронизват понякога, да ги облича в думи и да ги изважда от себе си, защото иначе ще се взриви, ще полудее.

 

Какво е поезията днес?  

Зависи. За едни е „лесен“ начин на популярност, престиж сред близки и познати. Вижте десетките книги със стихове, които се издават през последните години, вижте форумите, фейсбук... Егото има нужда да се храни с лайкове - те те правят значим в собствените ти очи.

Няма друга област в изкуството и друг жанр в литературата, който да изживява такъв „бум“, какъвто се наблюдава в поезията. Казвам го с ирония и тъга, защото това помете критерии и обезцени поезията.

За разлика от останалите видове изкуства поезията ползва за инструмент езика, този, с който си служим във всекидневието и затова всеки смята, че може да се пробва в нейното поле. Не е като да грабне цигулката и хоп, веднага да засвири. Освен това поезията не изисква вложение на средства. Не е като да нарисуваш картина, където е нужно платно, рамка, бои и дълги години на обучение и труд…

Но има и други, за които поезията е съдба и отговорност, защото са познали и летенето, съпровождащо написването на едно стихотворение, и мъката, когато не можеш с дни и месеци да намериш точната дума, не можеш да изразиш онова, което терзае ума и душата ти. Именно тези поети са превеждали поезията през времето и ще продължават да го правят.

 

Идеята за консуматорското общество се променя. Свободолюбие, към което се стремят хората от новото хилядолетие, ли е това? Смяташ ли, че именно те – младите, ще се обърнат към поезията, избирайки духовното пред материалното?

Материалното и духовното за мен не са взаимно изключващи се и не бива да се противопоставят. Не изборът е важен, а мярата, балансът между двете. За съжаление такъв баланс е трудно да бъде възпитан в поколения, които още в проходилките са облъчвани с реклами от телевизионния екран и които те повтарят, едва научили се да говорят. По-късно в училище се оказва, че е трудно да научат наизуст едно стихотворение, но повтарят с подходяща интонация вклинилите се в ума им реклами за най-новите телефони и най-марковите маратонки. За това, че трябва да имат каквото поискат, сега и веднага. За това, че ако искаш нова кола, нова къща, достатъчно е да отидеш в банката и да вземеш бързи кредити, които ти позволяват да имаш исканото.

Преди време, беше един слънчев петък по обяд, на излизане от училище случайно дочувам разговор между майка и невръстната ѝ дъщеря, вероятно 5-6 годишна. Майката кротко обясняваше, че днес тати е на работа и не може да дойде да я вземе с колата, че ще вземат автобусчето и ще се приберат. Детето така се разпищя, тръшна се на тротоара, зарита с крака и  не искаше да чуе и дума. Подобни сцени виждаме непрекъснато в супермаркети, магазини. Защото на детето му е отказано „изконното право“ да получи онова, което иска. Последните години се нароиха институции, НПО, закони и разпоредби, които защитават правата на детето. Говори се непрекъснато за права и свободи, а думите „труд“, „задължения“, „отговорности“ са на път да влязат в речника за редки и остарели думи в българския език. Родителите постепенно се превръщат в слуги и жертви на „свободите“ на собствените си деца. Трудно ми е да нарека това свободолюбие на младите хора, по-скоро бих използвала една друга българска дума „слободия“.

Новото ни общество пренареди ценностите. Изтласка много от тях в периферията. Бях поканена в едно езиково училище да направя литературно четене, да поговорим за поезия. На въпроса ми четат ли поезия, все едно на какъв носител, отговорът беше – мълчание. Попитах ги, когато са във фейса и скролват по стените си, ако попаднат на някакво стихотворение, проявяват ли любопитство да го прочетат. Отговори ми един тинейджър: „Всъщност, ние четем, но неща, които са ни полезни.“

В новата ценностна система, с която се възпитават подрастващите поколения, поезията, за съжаление, не е сред „полезните неща“.

Но за щастие, има и млади хора, които имат влечение към литературата и поезията. Последните години в българската поезия се появиха прекрасни млади и талантливи момчета и момичета. Това все пак е светъл лъч и оптимистична нотка, че поезията още е жива.

 

Казваш, че си искала да научиш децата си на вътрешна свобода, каквато ние самите нямахме. Децата също са учители. Какво научи от децата си?

Полезни неща! Да си позволявам да се забавлявам и почивам повече, да проявявам повече егоизъм. Да не съм максималист и перфекционист. Че имам право да греша и че това е нормално. Да казвам „не“, когато не ми се прави нещо, когато не ми се излиза. Да престана да робувам на онова, което изисква социума от мен. Не винаги успявам!

 

За какво не сме пораснали? Човекът днес е достигнал висини в технологичното си развитие, а в същото време е способен и на лоши постъпки… Защо според теб еволюцията ни изправя пред този урок?

Технологиите се развиват прекалено бързо, а ние изоставаме и невинаги сме готови като разумни, емоционални и морални същества да реагираме по адекватен начин. Съвременният човек в желанията, страстите и морала си не се различава кой знае колко от своите предци отпреди няколко века. Дори в някои отношения е регресирал. Защото представата за материално благополучие, за успял човек, се моделират от едно общество и един свят, изцяло обърнат към консуматорството. В емоционален план започваме да приличаме на машините – ставаме по-студени, пресметливи, отчуждени към хората и природата около нас. Бързо се храним, придвижваме и живеем.Технологиите ни дадоха самочувствие и ни създадоха илюзията, че и ние се развиваме. Понеже можем да прелетим океана за седем часа, за разлика от нашите предци от началото на двайсети век, на които им е бил нужен месец по вода, си въобразихме, че сме по-съвършени от тях.

Въобразихме си, че сме господари на природата, на облаците и дъждовете. Че сме по-големи от природните закони и можем да ги редактираме. За щастие, природата от време на време ни изпраща телеграми, за да ни покаже, че сме в грешка. Но ние толкова сме повярвали в своята безпогрешност, че сме забравили нейната азбука и не можем да разчетем какво пише в тях. Неграмотни сме за нейния език. В ума си сме недорасли деца, на които са им дали да си играят с нож.  

Може би еволюцията ни изправя пред този урок, за да станем по-смирени, да се обърнем към себе си и да се върнем към изконните човешки ценности.

 

Представата за щастливо изживени години на всяко поколение е различна. Каква е твоята? Чувстваш ли се щастлива? Обичаш ли съвремието си?

Представата е както поколенческа, така и чисто индивидуална. Защото всеки гледа от своята камбанария. Същото като при историята. Има факти, събития, които за едни са с положителен знак, за други – с отрицателен. Да, обичам съвремието си и неговите предизвикателства, защото ме подтиква непрекъснато да се развивам, адаптирам, анализирам и правя сравнения. Поколението, към което принадлежа, израсна в система, която имаше и добрите и лошите си страни, като всяка система. Сега, от дистанцията на времето, си давам по-ясна сметка за това. Промените ме завариха в последните години от обучението ми в СУ „Св.Климент Охридски“. Изживяхме еуфорията на свободата, на митингите, на надеждите. На илюзиите. Това е несравним опит и изживяване.

Поколението ни бе възпитавано в други ценности, които новото време пренареди и изпрати в пенсия доста от тях. Защото се оказаха „непригодни“. В същите тези години нашето поколение създаваше семейства и деца, които трябваше да бъдат възпитавани. В кои ценности?

Всеки трябваше да направи своя избор. За себе си и за децата си. Който не беше никак лек. Поне за мен. Струва ми се, че поколението ни беше изкупителния агнец на прехода.

Дали се чувствам щастлива? Това е силна дума. По-скоро бих казала, че животът ми е бил пълен, че съм живяла, каквото и да означава това.

 

Имало ли момент, в който да си се съмнявала в смисъла на своите усилия? Как реагираш на страха?

Понякога ми се струва, че поезията е изключително важна и неотменна част от мен, тогава не си задавам въпрос за смисъла, просто го правя. Друг път ме обзема колебание, индиферентност и усещане, че е напълно безсмислено. Някои казват, че обратното на любовта не е омразата, а страхът. В моменти, когато усещам, че страхът и паниката ме завладяват, намирам нещо, което обичам да правя и се вглъбвам в него, докато това усещане отмине. Каквото има да става, ще стане. Утре е друг ден. В дълбокото се живее с кислородна бутилка. Просто трябва да знаеш какво още да налееш в нея.

 

А как минаваш през трудните моменти на предателство и раздяла? Гневиш ли се?

Опитвам се да не се гневя. Първо се чувствам объркана, шокирана, разумът и сърцето отказват да ги приемат. Особено ако става въпрос за дългогодишно приятелство, за хора, с които си делил хляба и виното си. После се опитвам да се поставя на тяхно място, за да проумея защо са постъпили по този начин. И се опитвам да не ги съдя, защото всеки си има път. Хората се срещат, споделят някакъв отрязък от този път заедно, после се разделят. Всеки си има свои уроци за отработване. Огорчението и болката ме държат известно време, после дните започват да навиват безконечния си бинт върху раната и животът продължава. С един белег в повече.

 

Според теб можем ли да изградим умения за справяне с кризите или не си струва да се опитваме?

Винаги си струва да опита човек. Понякога забравяме, че зад мъгливото покривало, спуснало се като капак над София днес, винаги има слънце.

 

Високата награда „Макс Жакоб“, с която ти беше удостоена тази година е за стихосбирката „Целувката на времето“. Категорията време присъства в поезията ти. Какво е за теб времето? Как определяш себе си – като човек през времето или човек във времето?

За мен времето като абсолютна категория не съществува. То винаги е свързано с определено пространство, град, дейност, хора, с които си споделил всички тези неща. Или не си. Именно те, според мен, осмислят времевите отрязъци. Трудно ми е да определя себе си. Понякога се усещам във времето, опитвам се да живея в мига, да го изпълня, да го изживея в пълнота, независимо какви дарове или неудачи ми поднася. Друг път наблюдавам как животът върви на отсрещния тротоар, а аз не съм там.

Ние сме изтъкани повече от минало и много малко от настояще. Някои отрязъци от миналото са като слънчеви спасителни островчета, каквото е детството, например, които са ни убежища в трудни моменти. Други са като тежки ръждясали котви, които ни дърпат назад. Понякога не си давам сметка, че продължавам да мъкна на гръб някоя ръждясала котва, а дори и да го проумея, ми е трудно да я сваля. Но продължавам да опитвам.

 

Търпелива ли си? Колко дълго можеш да останеш в „чакалнята на света“?

Уча се на търпение. Цял живот. Понякога си въобразявам, че съм успяла. Друг път реакциите ми са толкова непредвидимо бурни, че впоследствие ми се струва, че не съм изучила дори цялата азбука на търпението и още съм в средата на първи клас. А в „чакалнята на света“ мога да остана, докато има все още влакове, които ме викат да се кача на тях и не мога да им устоя.

 

Казват, че поетите са пророци. Какво изобщо си струва да се планира при положение, че днес всичко е толкова несигурно и нетрайно? 

Поетите провиждат по-скоро неща, свързани с техния личен път. Едно време шаманите са лекували с напеви, ритмизирани мантри. В някои региони на планетата тази представа е още жива и поетите са на почит. В нашите ширини обаче сме станали „по-цивилизовани“ и заниманието с думи е вече компрометирано. Очаквам хората да станат по-отворени към вътрешния си глас. Да му повярват, а не да се вслушват в чуждите гласове отвън. Да осъзнаем, че всички сме свързани един с друг и от нашите мисли и емоции зависи общата вибрация на света. Че ние определяме нейните цветове. И да се доверим на природните закони. Да се смирим и да се обърнем към ближните си. Не знам какво си струва да планираме. Толкова много планове се провалиха за всеки един от нас. А това води до разочарования, гняв и страдание. Които са все разрушителни емоции. А вътрешното ни равновесие е много важно днес.

 

Само красивите неща ли носят вдъхновение или и не дотам приятните? От какво се ражда поезията – от любовта, от болката, от трагизма или от нещо друго?

Поезията се ражда от всичко, което изброи, но онова, за което пишеш, трябва да е преминало през теб по някакъв начин, за да не звучиш фалшиво. Не можеш да излъжеш читателя. Все нещо ще те издаде.

Една гледка, едно изживяване, един капчук, дума или стих от друг автор могат да се окажат онова фино острие, което ще разреже покривалото и ще изведе на бял свят нещо, което е вътре в теб, част от твоя духовен, емоционален или житейски опит. И ако не си глух и сляп за себе си точно в този момент, ако успееш да уловиш вълната, се ражда стихотворението. Понякога изведнъж, сякаш думите идват някъде от друго място, понякога по-трудно. 

 

През тази трудна за света година, която изпращаме, какво те мотивираше? Какво правиш, за да не униваш и да не губиш надежда?

За щастие, през целия период бях непрекъснато ангажирана и работех. Дори повече от нормалното. Когато умът и времето ти са запълнени да бъдеш максимално полезен за другите, тогава не остава място за униние.

Прекарах летните месеци в родното си село. Там цялата тази истерия около вируса сякаш не съществуваше. Съседката си извеждаше кравите на паша, прибираше ги, доеше ги, ходеше за сено. Другите съседи вършеха всекидневната си работа в градината - копаеха, поливаха, пръскаха лозите, защото растенията имат нужда от всекидневна грижа. Животът следваше своя нормален ход. Хората, които са по-близо до природния ритъм и непрекъснато са заети с нещо, сякаш успяват по-добре да се опазят и физически, и психически. И това не е някакво илюзорно спасение, което ние, живеещите в градовете, трябва да търсим, за да се спасяваме всеки поединично. Особено в онези карантинни седмици през март, когато имахме право да гледаме небето само през прозореца на панелните си кутийки. Освен това всички, занимаващи се с творчески труд, в по-голяма част от живота си, са в „доброволна“ карантина.

Затова според мен вглъбяването в работата, която ти носи удоволствие, е хапчето. Докато всичко отмине.

 

Кога си повярва?

Този въпрос ми изглежда малко провокативен. (Смее се.) „Нещо много си е повярвал“ обикновено казваме за хора, които нямат правилна преценка за себе си и онова, което създават като творчески продукт. И не само в областта на изкуството, за съжаление. Във всички сфери в живота ни. Особено напоследък. Това обикновено се случва, когато си на „гребена на вълната“, популярността ти е нараснала, превърнал си се в медиен продукт –  волно или неволно – и започваш да раздаваш акъли наляво и надясно. По всички въпроси и теми. Българският народ го е казал много точно, станал си „на всяко гърне – мерудия“.

Но ако питаш кога съм си повярвала, че съм поет – доста късно. Дори и сега не си вярвам винаги. Била съм поет преди година или месец, когато съм уловила за миг онази вълна, за която вече стана дума, и съм успяла да напиша добро стихотворение. Дали ще бъда утре, след месец или година – само Онзи отгоре, който пуска кранчето, знае. Дано е милостив! А иначе почти непрекъснато живея чрез или в поезията – редактирам текстове, превеждам, водя курсове по творческо писане, чета поезия. Когато човек спре и проследи с поглед едно облаче, когато се зарадва на капчуците и почукването на дъждовните капки по перваза, това за мен също означава, че си в поезията. В най-широкия смисъл на тази дума.

 

Литературните награди помогнаха ли ти? Какво дава наградата на поета? Доколко един конкурс дава възможност за излъчване на таланти? 

Що се отнася до наградите – всяко нещо си има и добрите, и лошите страни, равновесието го изисква. Дадоха ми и ми взеха. Оценностиха нещо, което съм правила дълги години, което е било важна част от мен, дадоха му видимост, осигуриха ми покани за различни участия, преводи в чужбина, помогнаха за продажбата на тиражите и допечатки на книгите ми (то едни тиражи при поезията в България, ще каже някой, и ще е прав!). Говоря за френските награди. Но ме направиха по-взискателна и по-неуверена, защото вдигнаха летвата. Говоря за писането. Защото човек се измерва не с другите и онова, което те пишат, а със себе си.

Относно конкурсите – те дават видимост на книги, които до известна степен рисуват пъзела за един отрязък от време, обикновено една или две години. Спомагат да се видят тенденции, стилове, правят публични имената на млади автори. Номинацията сама по себе си е важна, защото това означава, че дадена книга се отличава от всички други със стил, собствен почерк или внася новост в даден жанр. А наградата е нещо субективно и е резултат от предпочитанията на журито. От неговата компетентност, независимост и почтеност не на последно място. Правя уговорка, че става дума за идеалния вариант.

 

Коя е най-хубавият комплимент, който си получавала за поезията си?

„Може ли да поставите автографа не в началото на книгата, а на 47-а страница, защото това стихотворение е написано за мен“ - реплика след премиера на моя книга от дама, която виждах за първи път.

 

Като български автор, удостояван с най-високи отличия от чужди конкурси, на какво мнение си – къде стои българската поезия в световен мащаб?

Последните десетилетия с навлизане на новите технологии вече имаме достъп и информация за това какво и как се пише навсякъде по света. Има стотици, хиляди сайтове за поезия в мрежата. Достатъчно е човек да ползва някои от езиците-мостове. Мисля, че българската поезия, макар и млада (Чинтулов и Славейков-баща творят втората половина на XIX век, а провансалската трубадурска поезия, например, е била в разцвета си седем века преди това, да не говорим за гръцката), заема достойно място. Въпрос на културна политика е българската поезия да бъде промотирана по света, за да се успореди и да заеме мястото, което ѝ се полага сред нейните посестрими. 

 

Какво отличава твоята поезия от тази на френските ти колеги? Има ли нещо, с което българската поезия е специфично интересна?

Моята поезия принадлежи към лирическата поезия. В този смисъл се родее с така наречения „нов лиризъм“ във френската поезия през 80-те години. От друга страна статиите, публикувани за книгите ми там, наричат езика в поезията ми „сюрреалистичен, изобилстващ от изтънчени метафори, които се редуват с думи от всекидневния език, което преобръща общоприетия смисъл на думите“. Етикетите не са най-правилният ключ към разчитането на която и да е поезия. Една поезия или те докосва – все едно къде, или те оставя безразличен. Но ми се струва, че именно метафоричността, вторичната простота на изказа, в симбиоза с чувствеността в стиховете ми, е привлякло вниманието на френската публика и журито на двете награди.

 

Мислила ли си какъв щеше да бъде животът ти, ако не беше останала в България?

Никога не съм мислила да напусна България. Дори в най-трудните ми периоди. Прекалено съм привързана към всичко онова, което съдържа в себе си думата „корен“.

 

Как с метафора ще опишеш днешна България? А след това и една утопична България?

Преди време един чужденец, не си спомням откъде, ме разпитваше за България. „Колко сезона имате? – Четири. /Имате ли море? – Да. /А Планини? – Да. / Отглеждате ли лозя? – Да./ Значи си правите и вино? – Естествено./“Ами че вие живеете в Рая“ , беше заключението му.

Ще оприлича днешна България с градина, защото е по-видимо. Градина, която векове е била обгрижвана с обич от стопаните си, от дедите ни и бащите ни. И им се е отблагодарявала, осигурявайки им прехраната. Сега е време, когато идва някой, който ми казва как да я обработвам, какви насаждения да култивирам в нея, с какви препарати да ги третирам и подхранвам – естественият оборски тор отдавна не съществува, защото животни няма, заради драконовските мерки и изисквания, пак по предписание и оборите са празни. Съветва ме в кой край да си сложа доматите, какъв сорт да засадя и откъде да се снабдя със семена, които съм длъжна да купя, а не да си селектирам сама, обяснява ми, че кривите краставици не са пригодни за ядене, защото не отговарят на зададените стандарти. Изисква на мястото на царевицата да засадя рапица за био- горива, която рапица изсмуква всички минерали и сила на почвата и я прави непригодна за десетилетия напред. Брои колко реда лозови насаждения имам, колко кошера с пчели имам и ми прави предписания, заплашвайки, че ако надхвърля определен брой, ще бъда санкционирана.

Няма да продължавам. А аз стоя отстрани и се чудя това моята собствена градина ли е, аз ли съм стопанинът? И се опитвам да чуя кукуригането на някой петел в далечината, да ме утеши, защото и птичето население по селата вече е на изчезване.

Ами, искам си градината. Искам аз да определям какво, как и къде да засаждам в нея. Защото аз съм стопанинът, който живее в нея и знае коя нейна част слънцето огрява най-рано и какво вирее в сенчестата ѝ страна.

Но осъзнавам, че това все повече се превръща в утопия във времето, в което живеем. Болезнена утопия, защото е била реалност някога. Нашето поколение е може би последното, което все още има памет за миризмите на тази градина и за цветовете на небето над нея.

 

Имаш ли писателски съвет – откъде да зареждаме въображението си, когато светът ни се струва сив и досаден?

Съвет и въображение за мен са оксиморон! А сивото дори ни помага да измисляме други цветове!

 

Как ще празнуваш тази Коледа?

Със семейството, както повелява традицията!

 

За какво ще кажеш „благодаря“ на отиващата си година?

Първо, че съм жива, здрава и мога да се придвижвам сама в пространството, макар и с ограничения в момента. Че децата ми са около мен. В професионален план – за наградата „Макс Жакоб“ 2020 за „Целувката на времето“ (издание на „Галимар“ от 2019 г.), за публикуваните ми две книги с избрани стихотворения на латвийски и румънски, втората от които получи наградата на „Перото“ за превод  и беше номинирана за най-добър превод на румънски от Съюза на молдовските писатели. Благодаря на прекрасната преводачка и поетеса Ирина Некит! Благодаря на няколкото преводачи от САЩ, Индия, Тунис, Мароко и Албания, които преведоха и публикуваха мои стихотворения. Благодаря и за още два проекта, които засега запазвам в тайна. Благодаря на всички, с които съм имала възможност да споделя мигове през изтеклата година!

 

Какво би искала за себе си оттук нататък?

Мъдрост и смирение, за да приемам спокойно всичко, което се случва в мен и около мен! Повече време за себе си и за нещата и хората, които обичам!

 

 

Блиц въпроси:

Как определяш себе си? 

Умерен песимист.

Избрала си да живееш чрез думите. Чувстваш ли се успяла в избора?

Да. Или поне не съжалявам.

Защо пишеш? Какво ти носи писането?

За да се свържа с нещо по-голямо от мен. Усещането, че не мога да имам контрол над него. Това ме прави смирен човек.

Какво предхожда писането при теб?

Някаква дума или силна емоция.

Как твориш?

Поезията не пита, когато идва. Може да те споходи навсякъде. Не са ми нужни удобства.

Кога се чувстваш удовлетворена?

Когато успея да усетя вибрацията и се получи цялостно стихотворение.

Би ли заменила поетичния си талант за някой друг талант?

Да, с рисуването, живописта.

От какво те спасява поезията?

От затъване във всекидневието.

Поетът трябва ли да бъде безгрижен? 

Да, понякога. Иначе ще се самовзриви.

Кое не престава да те изненадва?

Цветовете на един залез.

Кога си се чувствала най-добре?

Когато се завръщам у дома. Във всичките смисли на тази дума.

Най-интересните места, на които си чела поезия?

В галерията на мина за сребро в Централна Европа, с миньорска каска на главата, в каньон, в синагога, до един храм в Тибет.

Колко голям е светът на твореца?

Не достатъчно голям, щом може непрекъснато да го разширява.

Какво си казваш, когато си насаме със себе си?

До тук, добре. А сега – накъде?

А нещо премълчаваш ли? Имаш ли ненаписано стихотворение? Далчев казва, че е успешен този, който е написал само хубавите си книги.

В Далчевия смисъл – да. И не едно.

 

Твоите определения за:

Пътят: Низ от падания и изправяния.

Любовта: Горивото на живота.

Метафора:  Трабант с двигател на BMW.

Вдъхновение: Да крачиш половин метър над тревите.

Смърт: Отсечка от пътя на душата.

Най-големият компромис: Да се откажеш от себе заради чужди мечти.

Истината: Има много лица.

Щастие: Облаче над Витоша, което вятърът всеки миг ще отнесе.

Бог: Вселенска хармония.

Смисълът на живота: Търсене.

Религията: Ръка, която докосва утешително, но изисква подчинение.

Бъдещето: Небето над София в мъглив декемврийски ден.

 

Твоето последно стихотворение:

 

Музеят на София

 

Обедният ветрец умножава

дъгите над фонтана

и ги вплита в сецесионните фризове

на Минерална баня.

Един клошар се отдалечава,

отнасяйки съкровищата си

в жълта найлонова торбичка,

две момчета просят хляб в градинката,

мърморейки мантрите си пред всяка пейка.

Мисля за историята на София,

грижливо охранявана в залите на банята,

за „златна каляска“ на Мария-Антоанета

 – стил Луи XVI,

пренесла като орисия думите ѝ

в тези ширини:

Като нямат хляб, да ядат пасти!

Нищо ново под слънцето на Историята.

 

 

 

 

 -------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

АКСИНИЯ МИХАЙЛОВА е  поет и преводач.

Автор на 6 поетични книги на български език: Тревите на съня (1994), Луна в празен вагон (2004), Три сезона (2005), Най-ниската част на небето (2008), номинирана за  националните литературни награди „Иван Николов“ и „Христо Фотев“, Разкопчаване на тялото  ( „Жанет 45“, 2011), номинирана за наградата „Иван Николов“, удостоена с националните литературни награди „Христо Фотев“ и „Милош Зяпков“  2012 ) и Смяна на огледалата( „Жанет 45“, 2015), удостоена с националната награда за поезия „Иван Николов“

Аксиния Михайлова е автор и на две поетични книги на френски език: Небе за изгубване (Галимар, 2014) удостоена с най-престижната годишна награда за поезия във Франция  Гийом Аполинер  и Целувката на времето (Галимар, 2019), отличена с наградата Макс Жакоб 2020.

 Има 5 публикувани книги с избрани стихотворения на словашки, арабски, италиански румънски и латвийски език.

Нейни стихове са печатани в различни литературни списания, вестници и антологии в България и чужбина. Публикувани са в Канада, САЩ, Мексико, Колумбия, Франция, Белгия, Италия, Испания, Румъния, Молдова, Словакия, Чехия, Словения, Сърбия, Хърватска, Македония, Гърция, Литва, Латвия, Турция, Египет, Япония, Китай.

Съставител и преводач на Антология на съвременната литовската поезия, (ФБЛ, 2007), Антология на съвременната латвийска поезия (ФБЛ, 2008), както и на повече от тридесет книги с поезия и проза.

Един от учредителите на поетическото движение Cap à l’Est в Будмерице, Словакия, обединяващо френскоговорящи поети от Средна и Източна Европа под егидата на „Театър Молиер – Дом на поезията“, Париж.

Носител е и на международни литературни награди за поезия и превод  – Годишната награда на Съюза на литовските писатели през 2009 и наградата на името на латвийския поет Александър Чакс  през същата година, както и на най-високото отличие на Република Латвия  Рицар на Ордена на Трите звезди.

Участвала е в множество европейски и световни поетични фестивали, форуми и литературни четения във Франция,  Белгия, Швеция, Словакия, Литва, Латвия, Словения, Румъния, Турция, Китай и Тибет.

Член на българския ПЕН-клуб, Съюз на преводачите в България и Сдружение на българските писатели.

              

 

           

 

 

 

 

 

 

Моля почакайте...