19-годишната дива

Интервю на Теодора Станкова с Мария Славова

Човек е голям колкото са големи мечтите му. А нейните са огромни.

Тя вече е знаменитост и има всички шансове да се превърне в музикална звезда.

Пее страхотно, камерата я обича. Публиката й също. „Случвало се е да ме спират на улицата и да ме питат: „Вие пеете ли?... много сте ми позната…“; „Снощи ви гледах по телевизията“...

Въпреки че е само на 19, има стабилен опит на сцена. Явява се на първия си музикален кастинг на 3 години и става част от формация „Бон-Бон“. След това е солистка на детския радиохор на Българско национално радио. На 10 е, когато дебютира пред препълнена зала 1 на НДК. Но най-многобройната публика, пред която е пяла, е на стадион „Васил Левски“. 50 хиляди души на бенефиса на Христо Стоичков слушаха на крака нейното изпълнение на химна на България.

Мария е поредното музикално откритие на фондация „Стоян Камбарев“ - спечели тазгодишната голямата награда за полет в изкуството. През април, на церемония, проведена под патронажа на Столична община, царица Маргарита лично връчи на младата певица изящната статуетка, изработена от незабравимия художник Кольо Карамфилов. Младата изпълнителка пя и на първия благотворителен бал, който фондацията организира през юни в Лондон.

 

Разпилени коси, детска усмивка, бликащо лъчезарие през звънък смях. Естествена, жизнена, пееща и красива. Заразяваща с енергия и ентусиазъм. Вярва, че всеки може да лети. Стига да поиска.

 

Как би се представила?

Аз съм Мария Славова, на 19 години съм и съм певица. В моето семейство няма нито един музикант, аз съм самотна птичка в голямото гнездо. Имам голямо самочувствие, че мога да пея. Моето призвание е в оперната музика. Това е музика, която лекува и най-много успокоява душата.

Как голямата награда за полет в изкуството промени живота ти?

След тази награда заваляха покани за интервюта, за снимки, пътувания…

Всеки творец има нужда от признание и е важно да бъде оценен. За този успех аз съм положила 13-годишен труд. В детския радиохор репетициите бяха ежедневие. Не спирам да пея, дори когато съм в къщи. Макар че не е хубаво. Препоръчват ми да спра – гласът се уморява.

Като казваш, че пееш всеки ден, как си представяш един твой ден без музика?

Не си го представям, там е проблемът… До скоро бях ученичка. След училище се прибирам, ям нещо набързо и отивам на репетиция - до вечерта. Връщам се вкъщи към 10.30 и заспивам. На следващия ден – всичко отначало. Събота и неделя се обръщаше още по-голямо внимание на репетициите, понеже имаме повече свободно време. Сега, след като ме приеха в Консерваторията с оперно пеене, очаквам да стане още по-сложно. (Смее се.) Но имам енергия и желание, точно това винаги съм искала да правя.  

Избрала си да учиш в България. Смяташ ли, че можеш да живееш тук, а талантът ти да обикаля навсякъде по света?

Всъщност исках да кандидатствам в Италия. Но така се стекоха нещата, че от изпити в 12-ти клас нямах време дори да науча език. Не исках да замина неподготвена.   

Искам да замина, не защото не харесвам държавата ни, както всички се оплакват и оправдават, а защото мисля, че за да постигна това, което искам, трябва да отида в Италия. Обичам да пътувам и се радвам на уникалната възможност да съчетавам работата, която съм си избрала и пътуването. Навсякъде искам да отида – тук няколко години, там няколко години… Ще се връщам, натрупала повече опит, видяла повече неща.

Ако можеш да избираш, къде би живяла?

На някое топло място, където да не вали сняг. Не обичам зимата. Тоскана ми е мечта. Чувала съм, че там е зелено, топло, има вкусна храна… В Милано също искам – столицата на модата, много се вдъхновявам от модата. Сега уча италиански, започнах това лято, още доникъде не съм стигнала. Но съм мотивирана. Имам приложение за учене на езици и на телефона си, много е ефективно. Когато науча езика, ще отида да следвам в Италия.

Би ли заменила усета за музика с някой друг талант?

Не бих го заменила, но бих добавила и друг. Наскоро участвах в майсторски клас по актьорско майсторство, водеше го холивудската актриса Люси Ръсел. Отидох без очаквания и открих, че много ми харесва. За един певец е много важно сценичното поведение.

Кога разбра, че ще станеш певица?

От малка. Както повечето малки момичета пеех пред огледалото с четката за коса. Не съм мечтала за нищо друго. Просто го знаех.

Какво е усещането да си солист?

Винаги е вълнение. Макар да съм солист, аз съм част от състава. Лице съм на детския радиохор, но не представям себе си. И нямам право да се отпускам. Знам, че поемам голяма отговорност, моята грешка винаги ще се хване. Макар че се е случвало – забравяла съм си текстове, мелодии… Измислям си ги на момента. (Смее се.) Важното е да „замажеш“ положението. Да се контролираш и да не показваш пред другите, че има нещо нередно. На сцена може всичко да се случи, важното е да си спокоен, да си отработил всичко на репетицията и да си уверен. Един професионалист трябва да се владее.

Разкажи някоя случка или конфузна ситуация с хора?

Аз съм разсеяна, признавам, и това ми създава много проблеми. Случвало се е преди концерт да си забравя униформата вкъщи, да се връщам до нас. Да си забравя документи преди турне… На летището съм, всички отиват към гейта, а аз се сещам, че паспортът ми го няма. Инфарктна ситуация – за 10 минути майка ми спаси положението.

Винаги си усмихната? Изпадаш ли в лоши настроения? Какво правиш, когато се ядосаш?

Като цяло не показвам лошите си настроения. За хората винаги съм весела. Лошите емоции си ги държа в себе си. И на най-близките не ги показвам. Може би е погрешно… Но когато съм ядосана, оставам насаме със себе си. И викам, и си говоря сама. Отварям си устата и започвам да си обсъждам – защо това стана така, това защо не ми се получи… Ако бях постъпила иначе, какво щеше да стане…

Какво се случва зад кулисите преди концерт?

Всеки глас в подрастваща възраст минава през мутация. Аз обаче нямах такъв период. Имаше период, в който дали от притеснение, или от нещо друго, постоянно ми падаше гласът преди концерт и не можех да изляза да си изпея солото. Тогава зад кулисите имахме ритуал да се надъхваме, да си говорим като на футболен мач: „Мачът започва. Нула на нула сме, айде нашите, разбийте ги…“ Така се разминавахме зад кулисите и си говорехме нахъсващо. И в момента, в който изляза на сцена, гласът ми се оправяше, не знам как ставаше. Може да е било от притеснение, маже би съм била малка.  

Също случвало се е, преди да излезем на сцена, да си бием шамари с момичетата. Ако си превъзбуден и се вълнуваш, има опасност да припаднеш на сцената. Имало е такива случаи и се подсигуряваме.

Сега притесняваш ли се преди да излезеш нa сцена?

Не, не се притеснявам. Сега нямам някакви страхове. Защото, честно казано, аз затова живея. Затова толкова много репетирам и се старая – за да изляза на сцена. И не изпитвам никакво притеснение.

Колко си суетна?

Много. (Смее се). И заради това имам проблем. По принцип в хора е забранено да се слага грим, да се носят обеци, косата трябва да е прибрана, никакви прически... Но аз си имам малки хитрости – не че не се съобразявам с правилата, но суетата ми е по-силна. Намирам начин да си осигуря едни малки незабележими акценти, за които само аз си знам. Например слагам едни много малки обеци. Хем да не се забелязват, хем аз да си знам, че ги има – важно е да се чувствам добре.

Други любови освен музиката?

Любовта вдъхновява и без любов не може да се живее. Не може! Аз не си признавам, но всъщност съм много чувствителна. (Усмихва се загадъчно.)

Щастливи сънища ли сънуваш?

Най-различни са сънищата ми. Една моя приятелка се опитва да ги тълкува. Толкова са объркани, че дори не мога да ги разкажа, а тя търси скрит смисъл и значение във всичко. Сънувам всяка вечер. Ако не сънувам, значи нещо не е наред.

Търсиш ли тишина извън работата? Важна ли е самотата за един творец?

Да, необходимо ми е да се усамотявам. За мен е много важно да отделям време, за да съм сама със себе си. Дори да нямам време за близките си, за себе си винаги трябва да отделям. Не ме е страх да остана насаме със себе си.

А какво е отношението ти към „живеенето“ в социалните мрежи?

Там съм активна. В абсолютно всички социални мрежи присъствам. Това е начин да се живее динамично. Моите приятели са там. Освен това ми трябва тази публична среда.

Как попадна в детския радиохор?

Изобщо не съм искала да попадам в детския радиохор. Пеех в „Бон-Бон“, имахме много участия – в клипове, в ревюта… Беше прекрасно и не исках да се разделям с групата. Но един ден майка ми дойде, взе ме от репетиция и ми каза, че ще отидем един дядо да ме чуе как пея. И аз – супер, ще пея на някакъв дядо! Това беше маестро Христо Недялков. Моите уважения, изобщо не съм знаела тогава… Истински щастлива съм, че съм работила с него. Той ми беше като баща. Солистите имахме специално място в сърцето му… И там ме чуха – първо прослушване, второ прослушване. Прибрахме се вкъщи и майка ми ме пита: ти кое ще избереш сега – „Бон-Бон“ или детския радио хор? Как детския радио хор!? Аз съм свикнала с „Бон-Бон“, децата са ми приятели. Много добре си го спомням този въпрос и този момент. Тогава тя каза: „Няма значение какво искаш, важното е, че отиваш в детския радиохор.“ Вече го беше решила. И според мен е взела правилното решение. Но аз много плаках тогава. Е, нямам нищо против родителските амбиции. Сега съм й благодарна.

Как се пее пред 50 хиляди души?

Това беше най-вълнуващото нещо, което ми се случи през миналата година. Бях поканена да изпея химна на бенефиса на най-голямата легенда на българския футбол - Христо Стоичков. Вълнението беше истинско, не мога да го опиша. Но както се пее пред двама души, така трябва да се пее и пред 50 хиляди. Със същия хъс. Тези двама души са дошли да те слушат така, както са дошли и другите 50 хиляди.  

Все пак пред толкова много хора не е ли по-трудно да контролираш смущението си?

Винаги се вълнувам и има тръпка, когато пея пред публика, без значение колко е многобройна. Но аз нали за това живея. Колкото по-многобройна е публиката, толкова по-добре. За това съм си говорила с нашата диригентка г-жа Венеция Караманова. Аз се чувствам по-добре, ако пея в по-голяма зала, съответно пред повече хора. Тогава пея най-вдъхновено.

Имаш ли модел за подражание?

Не, стремя се да стана самостоятелна, единствена, себе си. И да излъчвам тази енергия, която съм излъчвала винаги. Просто да съм си аз.

От кого се учиш – любими певци, любими композиции?

Казват ми, че съм много луда, защото слушам абсолютно всякакви стилове музика. Нямам ограничения - българска музика, поп, аренби, рок, хаус. Всичко слушам и харесвам много певци. Но в оперното пеене мой музикален идол е Ана Нетребко. От малка гледам нейни изпълнения, нейни интервюта. Уникална красота с неповторим глас. Няма такава като нея. И се надявам като мен да няма. (Смее се.)

В професионален план каква цена си готова да платиш за успеха?

Чувала съм, че успехът струва много. Така че съм готова да дам абсолютно всичко, наистина, щом това са ми най-големите мечти. Всеки трябва да се стреми към това, което най-силно желае. И нищо да не го спира. Имам познати, които се колебаят или се влияят от чужди съвети и в крайна сметка не правят онова, което им диктува сърцето. Не ги разбирам. Все пак се живее само един път. Поне на тази земя. А иначе вярвам, че всеки има много животи и че има прераждания.

Случвало ли ти се е някакво дежа вю?

О да, много пъти… Сигурно затова вярвам в паранормални неща. С мои приятели сме правили трипове в изоставени къщи, срещали сме се с духове.

Материалното или идеалното?

Идеалното. Макар да са свързани. Като цяло не съм материален човек. Обръщам внимание на истинските неща в живота. Това всеки би го казал… Клиширано е, но е истина, важно е да осъзнаеш някои неща навреме. Да можеш да оценяваш времето. И хората, които те обичат. Защото материалното можеш винаги да си го вземеш. (Замисля се.)

Какво очакваш от лятото?

Да си почина.

А какво очакваш от бъдещето?

Да покоря Миланската скала.  

 

Моля почакайте...