146 ГОДИНИ ОТ ГИБЕЛТА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

DSC_0113

146 ГОДИНИ ОТ ГИБЕЛТА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

19 февруари 2019 г., София

С официални събития отбелязахме 146 години от гибелта на Апостола на българската свобода Васил Левски.

Архиерейска панихида в памет на йеродякон Игнатий беше отслужена в храм "Света София". Възпоменателна церемония-поклонение се проведе пред паметника на Апостола на свободата.

Българската национална телевизия излъчи церемонията, която можете да гледате тук.

Своето есе, посветено на Апостола, прочете Десислава Динчева, ученичка в 12-и клас в 164 гимназия с преподаване на испански език „Мигел де Сервантес”.

НА ЛЕВСКИ

Публиката беше потънала в мрак,
светлината бе само на сцената.
Включени прожекторите,
очакваха своя герой.
И ето го - той пристъпваше бавно,
леко, сякаш се прокрадва призрак,
единствено припукването на дървения под
издаваше човешкото му присъствие,
уверена бе всяка стъпка,
премислено и обиграно изглеждаше всяко движение.
"Аз съм. Левски съм. Тук съм.
Върнах се. Дойдох да ви спася,
да ви избавя. България стенеше за помощ
и ето ме - готов съм да умра за нея
отново.
Хайде, да вървим!
Рамо до рамо - заедно, нали
все така повтаряме? Водач ви трябва?
Ще бъда. Смелост искате? Повикайте я,
тя е скътана във вас и чака да се покаже,
ама сте ѝ препречили пътя със страх.
Не бива.
Времето тече бързо,
отдавна вече не е в нас,
изпревари ни и трябва да го настигнем.
Хайде! Народе! Къде си?
Дай знак - как да те намеря?
Сам не мога - мнозинство трябва!
НАРОДЕ! ТУК СЪМ!
ЛЕВСКИ СЪМ!
ВЪРНАХ СЕ!
ЛЕВСКИ! ВАСИЛ ЛЕВСКИ!
ЛЕВСКИ... ЛЕВСКИ... ЛЕВСКИ..."
В залата беше настъпила гробна тишина
и само ехото на Левски я нарушаваше.
Никой не смееше да помръдне,
никой не искаше да бъде забелязан,
да отговори.
Страх!
"За теб, Българийо...
... Умрях заради тебе вече и пак ще умра.
Героите на смърт са обречени,
но и пак да се раждат...
Левски съм. Тук съм. И ще се боря."
Светлините в залата грейнаха,
публиката възторжено пляскаше на крака.
"Какъв герой! Браво, браво!"
"Левски! Наш пример! Гордост!"
Патосът завладя всички,
цели 120 секунди вълнението вземаше превес.
А после, като че подплашени от нещо,
всички се разбягаха.
Представлението приключи. И Левски отново бе забравен.
Загасиха светлините. На сцената и в залата
отново стана тъмно, отново настъпи тишина...

Скоро откъм тъмнината се чу глас, плътен, мъжки:
"Тук съм. Левски съм. Наистина."
и продължи да се носи като ехо...

Снимки: Стефан Джамбазов

Моля почакайте...